Погрешните разбирания за Новото „Езичество“


Пускаме брилянтна статия на Юлиус Евола, написана през 1942 в зората на неоезичеството. В нея се вижда че още оттогава се открояват редица проблеми и противоречия, като погрешната представа че езичеството изисква да живеем комунално без придобивките на цивилизаицята. Това е най антиезическото деиствие, което някой може да направи. Без повече увод, представя на вниманието ви, статията му:

(откъс от “Основната схема”, 1942 г.)

Навярно е уместно да се посочат погрешните разбирания, разпространени в момента сред някои радикални кръгове, които вярват, че решението лежи в посоката на едно ново езичество. Това неправилно разбиране вече се вижда от самата употреба на термини като “езичник” и “езичество”. Самият аз, използувайки тези изрази като лозунги в една книга, която бе публикувана в Италия през 1928 г. и в Германия през 1934 г., имам повод за искрени съжаления.
Наистина, думата за езичник – paganus – се появява при някои древни латински писатели като Ливий без специално негативен отенък. Но това не променя факта, че с идването на новата вяра думата paganus станала един определено презрителен израз, както тя се употребява в ранните християнски апологетики. Тя произлиза от pagus, което означава “малък град” или “село”, така че paganus се отнася към селския начин на мислене – некултурен, първобитен и суеверен. За да се пропагандира и прославя новата вяра апологетите имали лошия обичай да превъзнасят себе си чрез очернянето на другите вери. Съществува едно съзнателно и често систематично пренебрегване и погрешно представяне на почти всички по-ранни традиции, учения и религии, които били групирани под надменния общ термин “езичество” или “паганизъм”. За тази цел апологетите очевидно правели едно преднамерено усилие да осветят онези аспекти на пред-християнските религии и традиции, които били изгубили всякакъв нормален или изначален характер, а били просто форми, изпаднали в упадък. Тази полемична процедура довела, в частност, до характеризирането на всичко, което предшествувало християнството и следователно било не-християнско, като необходимо анти-християнско.

Трябва да се разбере, че “езичество” е едно фундаментално тенденциозно и изкуствено понятие, което едва ли съответствува на историческата действителност на това, което пред-християнският свят винаги е бил в своите нормални проявления, отделно от някои упадъчни елементи и аспекти, които произлизали от изродените остатъци на по-стари култури.

След като сме наясно относно това, сега стигаме до едно парадоксално осъзнаване – че това въображаемо “езичество”, което никога не е съществувало, но е било изобретено от християнските апологети, днес служи като отправната точка за някои т.нар. езически кръгове и по този начин заплашва за пръв път в историята да се превърне в действителност – не повече и не по-малко.

Какви са главните черти на днешния езически възглед, както неговите собствени апологети вярват и го заявяват, че е? Основната е затварянето в Природата. Всичко трансцендентно е напълно непознато за езическия възглед за живота – то остава вмъкнато в една смесица на Духа и Природата, в едно двойнствено единство на Тялото и Душата. В неговата религия няма нищо освен едно суеверно обожествяване на природните явления или на племенните енергии, издигнати до статуса на низши божества. От това на първо място произлиза един свързан с кръвта и земята партикуларизъм. Сетне идва едно отхвърляне на ценността на личността и свободата и едно състояние на невинност, т.е. просто това на естествения човек като още непробуден за какъвто и да било свръх-естествен призив. Отвъд тази невинност съществуват само липсата на забрана, “грях” и удоволствието от греха. В други области няма нищо освен суеверие или една чисто профаническа култура на материализъм и фатализъм. Сякаш единствено идването на християнството (ако се игнорират някои предшественици, пренебрегнати като незначителни) позволило света на свръх-естествената свобода да проникне, вкарвайки благодат и индивидуалност, в противоположност на фаталистичните и природно-обвързани вери, приписвани на “езичеството”, донасяйки един католически (в етимологичния смисъл на “универсалност”) идеал и един здрав дуализъм, който прави възможно да се подчини Природата на един по-висш закон и “Духът” да триумфира над закона на кръвта, плътта и лъжливите богове.

Тези са основните черти на господствуващото разбиране за “езичеството”, т.е. за всичко, което не е свързано с един специфично християнски светоглед. Всеки, който притежава каквото и да е пряко, макар и елементарно, познание, за културната и религиозна история, може да виси колко неправилно и едностранно е това становище. Още повече, че при ранните Отци на Църквата често се срещат белези за едно по-високо разбиране на символите, ученията и религиите на предшествуващите култури. Тук ще дадем само един пример.

Това, което най-вече отличавало пред-християнския свят във всичките му нормални форми, било не суеверното обожествяване на природата, а едно нейно символично разбиране, по силата на което (както често съм подчертавал) всяко явление и всяко събитие се явява като сетивното разкриване на един свръх-сетивен свят. Езическото разбиране за света и човека било същностно белязано от сакралния символизъм.

Нещо повече, езическият начин на живот изобщо не е бил такъв на една лишена от ум невинност, нито пък едно естествено отдаване на страстите, макар и някои негови форми да били очевидно изродени. Той вече ясно долавял един здрав дуализъм, който е отразен в неговите религиозни или метафизични концепции. Тук можем да споменем дуалистичната воинска религия на древните ирански арийци, вече разглеждана и позната на всички; елинската антитеза между “двете природи” – Света и Свръхсвета – или нордическата между расата на асите и елементалните същества; и накрая индо-арийското противопоставяне на самсара – “потока на формите” – и мукти – “освобождението” и “съвършенството”. Върху тази основа всички велики пред-християнски култури споделяли стремежа към свръх-естествена свобода, т.е. към метафизичното съвършенство на личността, и всички те признавали Мистериите и посвещенията. Вече съм посочвал, че Мистериите често означавали възвръщането на изначалното състояние – духовността на слънчевите, хиперборейски раси на основата на една традиция и познание, които били скрити чрез тайна и изключителност от оскверняванията на едно вече упадъчно обкръжение. Видяхме също, че в Източните земи арийското качество вече било свързвано с едно “второ раждане”, постигано чрез посвещението. Що се отнася до естествената невинност като езическия култ на тялото, това е една приказка и не е налице дори сред диваците, защото въпреки вътрешната загуба на диференциация, вече спомената във връзка с расите, “близки до природата”, тези народи удържат и ограничават своя живот чрез безбройни табута по един начин, който често е по-стриктен от нравствеността на т.нар. “положителни религии”. А що се отнася до това, което за повърхностния наблюдател въплъщава първообраза на тази “невинност”, а именно – класическият идеал – то той не е бил никакъв култ към тялото – той не е принадлежал на тази страна на двойнствеността тяло-дух, а на другата. Както вече бе казано, класическият идеал е този на Духа, който е дотолкова господствуващ, че при известни благоприятни духовни условия той оформя Тялото и Душата по своя собствен образ и по този начин постига една съвършена хармония между вътрешното и външното.

И накрая, един стремеж, далеч от партикуларизма, може да бъде открит навсякъде в “езическия” свят, на който се дължат имперските призиви, бележещи изгряващата фаза на расите от нордически произход. Такъв един призив бил често метафизически усилен и пречистен, и се явявал като естествената последица на експанзията на древната идея за сакралната държава; също както формата, в която победоносното присъствие на “по-висшия свят” и образцовия, олимпийски принцип се стремял да се прояви в света на ставането. В това отношение можем да припомним старото иранско схващане за Империята и за “Царя на царете” и свързаното с него учение за хварено (“небесната слава”, с която били надарени арийските владетели) и индо-арийската традиция за “Царя на Света” или чакраварти и т.н. чак до повторната поява на тези показатели в “олимпийските” приемания на древната римска идея за Държавата и Империята. Римската империя също имала свое сакрално съдържание, което било систематично погрешно разбирано или подценявано не само то християнството, но също и от писателите на “позитивната” история. Дори императорският култ имал смилъла на едно йерархично единство на върха на пантеона, който бил една редица от отделни териториални и фамилни култове, принадлежащи на не-римските народи, които били свободно почитани, доколкото се придържали в нормалните си граници. И накрая, във връзка с “езическото” единство на двете власти – духовната и светската – това било твърде далеч от значението, че те били смесени, както една “слънчева” раса го разбира; то изразявало висшите права, които трябва да произтичат от духовния авторитет в центъра на всяка нормална държава; така то било нещо твърде различно от еманципацията и “върховенството” на чисто светската държава. Ако сме правили подобни подобрения в духа на истинската обективност, възможностите биха били изумителни.

По-нататъшни погрешни разбирания относно “езическия” светоглед

След като е казано това, тук остава реалната възможност за трансцендиране на някои аспекти на християнството. Но едно нещо трябва да бъде напълно ясно – латинският термин “transcendere” означава буквално оставяне на нещо отвъд като се издига нагоре, а не надолу! Важно е да се повтори, че принципното нещо не е отхвърлянето на християнството – то не е въпрос на показване на същото неразбиране спрямо него, каквото самото християнство е показвало и широко продължава да показва спрямо древното езичество. То по-скоро е въпрос за допълване на християнството посредством едно по-висше и по-старо наследство, елиминирайки някои от неговите аспекти и подчертавайки другите, по-важните, в които тази вяра не противоречи необходимо на универсалните понятия на пред-християнската духовност.

Това, уви, не е пътят, поет от радикалните кръгове, които споменахме. Множество от тези нео-езичници изглежда са изпаднали в капана, преднамерено поставен за тях, често завършвайки със защитаване и поддържане на идеи, които повече или по-малко съответствуват на онова измислено, природно-обвързано, партикуларистично езичество, лишено от светлина и трансцендентност, което е било полемично творение на християнското неразбиране на пред-християнския свят и което е основано най-вече върху няколко разпокъсани елементи на този свят в неговия залез и израждане. И, като че ли това не е достатъчно, хората често прибягват до една анти-католическа полемика, която, каквото и да е политическото й оправдание, често извлича и адаптира старите клишета от чисто модерен, рационалистически и просвещенски тип, които вече са били употребявали от либерализма, демократизма и франкмасонството. Такъв бе също до известна степен случаят с Х. С. Чембърлейн и той се явява отново в едно италианско движение, което се е опитвало да свърже расовото мислене с “идеалистическата” доктрина за иманентността.

Това е една обща и безпогрешна тенденция в нео-езичеството – да се създава един нов суеверен мистицизъм, основан върху прославянето на иманентността, на Живота и Природата, която е в най-ярък контраст с онзи олимпийски и хероически идеал на великите арийски култури от пред-християнсксата древност. Тя би посочила много повече едно обръщане към материалистичната, матернална и телурична страна, ако не се е изчерпала в едно мъгляво и дилетантско философствуване. За да дадем пример, бихме могли да попитаме, какво точно се разбира под тази “Природа”, на която тези групи толкова държат? Не е трудно да се покаже, че това със сигурност не е Природата, която е била преживявана и разпознавана от древния, традиционен човек, а един рационалистичен конструкт от периода на френските енциклопедисти. Именно енциклопедистите са били тези, които, с определено подривни и революционни мотиви, са съчинили мита за Природата като “блага”, мъдар и здравословна, в противоположност на прогнилостта на всяка човешка “култура”. Така ние можем да видим, че оптимистичният природен мит на Русо и енциклопедистите се движи в същите граници като “естественото право”, универсализма, либерализма, хуманитаризма и отричането на всяка положителна и структурирана форма на суверенитет. Нещо повече, въпросният мит няма абсолютно никаква основа в естествената история. Всеки честен учен знае, че няма никакво място за “Природата” в рамките на неговите теории, които имат за свой обект определянето на чисто абстрактни съответствия и математически отношения. Що се отнася до биологичните изследвания и генетиката, ние вече можем да видим липсата на равновесие, което би настъпило в момента, когато някой би поддържал, че определени закони са окончателни, когато те са приложими само към един частен аспект на реалността. Това, което хората днес наричат “Природа” няма нищо общо с онова, което природата е означавала за традиционния, слънчев човек, или с познанието за нея, което е било достъпно за такъв един човек, благодарение на неговото олимпийско и царствено положение. Няма никакъв знак за това сред защитниците на този нов мистицизъм.

Погрешни разбирания от повече или по-малко същия вид възникват относно политическата мисъл. Езичеството тук често е използувано като синоним на едно чисто светско и дори изключително понятие за суверенността, което обръща отношенията надолу с главата. Вече видяхме, че в древните държави единството на двете власти означава нещо съвсем различно. То осигурява основата за одухотворяването на политиката, докато нео-езичеството довежда в действителност до политизиране на духовното и по този начин отново изминала лъжливия път на галиканците и якобинците. В противоположност на древната концепция за Държавата и Империята, винаги показвана във връзка с олимпийската идея.

Какво следва да мислим за становището, което счита еврейството, Рим, католическата църква, франкмасонството и комунизма за повече или по-малко едно и също нещо, просто защото техните предпоставки се различават от простото мислене на Народа? Народното мислене по тези линии заплашва да се изгуби в мрака, къдено никаква диференциация повече не е възможна. Изглежда, че то е изгубило истинското чувство за йерархията на ценностите и че не може да избегне осакатяващата алтернатива на разрушителния интернационализъм и националистическия партикуларизъм, докато традиционното разбиране за Империята е по-висше и от двете тези концепции.

Нека се ограничим с един отделен пример – католическият догматизъм действително изпълнява една полезна предпазна роля, спирайки светския мистицизъм и подобните му изригвания от низините от преминаването на определена граница; той издига един здрав бент, който защитава областта, в която трансцендентното познание и истинските свръх-естествени и не-човешки елементи господствуват – или най-малкото, където те би трябвало да господствуват. Някой може да критикува начина, по който тази трансцендентност и познание са били разбирани в християнството, но не може да пресече до “профаническия” критицизъм, който се възползува от едно или друго полемично оръжие, фантазира върху предполагаемата арийска природа на учението за иманентността, за “естествената религия”, култа на “живота” и т.н., без реално да изгуби своето ниво – накратко, по този начин не постига света на първичните начала, а този на Противо-Традицията или телуричните и примитивни модуси на битието. Това би било всъщност най-добрия начин за връщането на онези хора с най-добри “езически” таланти към католицизма!

Необходимо е да се внимава за изпадане в погрешните разбирания и грешки, които споменахме, които основно служат единствено да защитават общия враг. Необходимо е да се опитаме да развием способността да се поставим на такова ниво, където дидактичното объркване не може да достигне и където всеки дилетантизъм и произволна интелектуална дейност са изключени; където се съпротивлява енергично на всяко влияние от обърканите страстни желания и агресивното удоволствие от полемиката; и където, най-накрая и основно, нищо друго не се брои, освен точното, стриктно и обективно познаване на духа на Изначалната Традиция.

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Философия и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s