Мистика и Безверие – Николай Райнов


(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919 със съкращения) – Представяме настоящият материал, за да разберем вечният стремеж за знание и самоусъвършенстване на езическите религии. За 11 века християнството успя да отврати толкова хора от идеята за Бог и от духовният живот и да ги тласне към атеизма, че днес сме в едно от последните места в Европа по брой вярващи.

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната „златна средина“, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят  от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги  – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство,  – и казват: „Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят  – всичко е измама“. У друи пък бликва – светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към  тоя полюс, ту към оня. Ние – тези в мрежата – може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец. Ако досега мистиката е била  зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно „амин“. Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: „Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не“. Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото – който казва „дух“, той казва „безсмъртие“, а безверникът не признава  безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: “ Аз не позволявам да се възкресяват мъртви“. За него няма Бог: той желае – сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той  да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги   – с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: „Само едно нещо съществува: това нещо съм – аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост“. Той обича тия думи – „суеверие“ и „глупост“ – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича „здрав разум“, вярва, като че ли  разумът не е също отвлечено понятие: не вярва  в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не  твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.

Мистикът се стреми да създава, а не –  да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси – „Пътеки низ планината“, „Смърт“, „Великата тайна“ и др. – тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не – измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист.

Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над „суеверията“, над „сектанството“.  В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт – и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:“Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите… кажете нещо по-сериозно или затворете уста“. Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите – да речем – се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм – са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв „анимизъм“, отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито – че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва – вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и  в ония общества, които се смятат за плод на  спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена „Реймънд – или за смъртта“. В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията – своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както  и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, – още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се,  който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, – старците се обикновено вдетиняват… В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още – и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала,  що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети…  Тоя свещеник, очевдно,  не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети – като възмзездие за праведен живот, а под „хурии“ се разбират  въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че  Исус казва:“ Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно“, той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги – не.

Но имо хора  и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, – ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли – великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, –  не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от  божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка?  Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня  свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било –  най-сетне – като съзнание. Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да  се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука  от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябвя да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син – кога на тоя народ, кога – на оня, кога на една, кога – на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: „Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик  – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба“. С една реч – „каквото посееш, това ще пожънеш“: древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син;Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от  пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист.  Той не предрича на човечеството гибел, а  – светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво,  сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите,  образите или звуците, – сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение  и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите,    да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия. Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторъгт му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да се мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твръди, рядко и мочно отрича, предпочита да каже „да“, когато на устата на безверника стои вечното жестоко „не“. Мнозина го намират привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нарви. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Мистикът също представя няко и разновидности. И той не е винаги тъй  строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен  художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно – и се стреми да даде  на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, – оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му  направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа – да се прояви духовното начало у  човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас – които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност – ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: „Ще ти  дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, – само падни и ми се поклони!“. Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: „Къде е брат ти?“ А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: „Не го знам.  Нима съм  страж на брата си?“ И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: „Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая гляма борба? Коя страна да взема тогава?“ Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другади вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото „Брахмо Самадж“ си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили. През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие – между мнозината ще назива само неколцина – проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора –  поети, общественици, писатели, учени и мислители, –  представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую – не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма – по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас – българите – стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се  променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина;. тнърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от  различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви  особена поезия, която в малко случаи  заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия,  пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове:  редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са  материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръх силите на човека, нещо свърхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е – още една стъпка към Бога. Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкият постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят.- Идеал ли е това – достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами? А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди, в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение.

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Философия и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s