Християнският морал като Антиприрода


Извадки от книгата „Залезът на боговете – или как се философства с чук ръка“ на Фридрих Ницше.

Всички страсти доживяват до едно време, когато се превръщат в гибелни, когато бремето на глупостта завлича жертвите им в бездната. Едва по-късно идва и друго време — когато страстите се сливат с духа, когато се „одухотворяват“. Преди обявяваха война на страстта заради нейната глупост — заклеваха се в унищожението й. Старият морал бе единодушен: да убием грешните страсти! — Най-известната сентенция по този въпрос се намира в Новия завет, в оная висша проповед, където, между нас казано, нещата още съвсем не се разглеждат от това ниво. Поучителен пример за отношението към сексуалността е изречението: „Ако ти играе окото, извади го!За щастие никой християнин не действа по този начин. Да унищожаваш страстите, поривите, нагона само за да предотвратиш неприятните им последствия — днес това е чиста проба глупост. Кой боготвори зъболекаря, който, за да облекчи болката, вади зъба? С известно подценяване пък се твърди, че на основата, върху която се е породило християнството, не би могло да се очаква „одухотворяване на страстите“. Както е известно, ранната църква се е борила против „интелигентите“ и в полза на „бедната душа“ — как тогава би могло да се очаква от нея интелигентна борба против страстта? — Църквата е премахвала страстта хирургически във всякакъв смисъл: нейната практика, „лечението“ й се състоят в кастрирането. Тя никога не е попитала: „Как се одухотворява, как се облагородява, как се обожествява една страст?“ Във всички времена тя е проповядвала дисциплинирано към унищожение на чувствата (на чувствеността, на гордостта, властността, отмъстителността). Но да посегнеш на страстите — това означава да посегнеш на жизнения корен, да го скършиш; църковната практика е просто жизнено-враждебна

Кастрирането и изтреблението са средствата, които инстинктивно се избират за унищожаване на страстното влечение от онези, които са слабоволеви, дегенерирали в развитието си — от натури, които просто се нуждаят и от някакво враждебно изявление, с което да издълбаят пропаст между себе си и страстта. Радикалните средства са задължителни за дегенератите — защото слабостта на волята, по-точно невъзможността да не се реагира на възбуда, е просто една различна форма на упадъка. Радикалната, смъртната враждебност срещу чувствеността си остава симптом, будещ съмнение — по него имаш право да си извлечеш определени изводи за цялостното състояние на някой, изпаднал в подобна ексцесия. Тази враждебност и омраза достигат своя връх едва тогава, когато подобни натури сами нямат твърдостта да се откажат от „дявола“, да пристъпят към самолечение. Ако хвърлим поглед назад, към цялата история на духовниците и философите — а в това число и на артистите, — става ясно, че най-отровните слова са изречени не от импотентни, не и от аскети, а от най-невъзможните аскети — онези, които изпитват вътрешна необходимост да бъдат такива…

Одухотворяването на чувствеността се нарича любов: тя е най-великият триумф над християнството. Друг подобен триумф е одухотворяването на враждебността. Тя се състои в дълбокото разбиране на смисъла и цената да имаш врагове — накратко, да действаш и да заключаваш обратно на начина, по който си го правил, преди да ги имаш. Църквата е искала да унищожи своите противници винаги, във всички времена — ние, безнравствениците и анархистите, виждаме за себе си полезността от църковното съществуване изобщо… Враждебността е станала далеч по-одухотворена и в политиката — много по-умна, задълбочена, склонна към размисли, по-внимателна и предпазлива. Почти всяка партия съзнава собствения си интерес за самосъхранение и в това, щото противната да не събере достатъчно сили — същото се отнася и за голямата политика. Например едно едва прохождащо създание, каквото е Новата империя, се нуждае много повече от врагове, отколкото от приятели — само като противник тя усеща собствената си необходимост, тя става необходима едва в противоречието… Не по-различно се отнасяме и към „вътрешния си враг“ — и в този случай одухотворихме враждебността, и тук разбрахме ценността на това одухотворяване. Ще бъдеш плодовит единствено ако си богат на противоречия; оставаш млад само ако душата ти не се отпуска, не се стреми към мир… Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест. Отказвайки се от войната, човек се отказва от великия живот… В много случаи „душевният мир“ е просто заблуждение — нещо друго, което не знае как да се назове по-честно, без заобикалки и предразсъдъци. „Мир на душата“ може да бъде например излъчването на богат анималитет в моралното или пък в религиозното. Или пък начало на умората, спускащият се здрач, предвестникът на всеки залез. Или знак за овлажняването на въздуха, за появата на южняка. Или несъзнателната благодарност за доброто храносмилане (някои дори го наричат „човеколюбив“!). Или притихването на вече оздравяващия, за когото всички неща сякаш са нови и който е в очакване… Или онова състояние, последвало пълното удовлетворение на внезапно обладалата ни страст, онова чувство на доволство от пресищането. Или старческата слабост на волята ни, нашите лоши навици и пороци. Или мързелът, толкова убеждаван от суетността да се пречисти морално. Или настъпването, на осъзнаване, и то на чудовищно осъзнаване, след дългото напрежение и страдание от неизвестността. Или изразът на зрялост и майсторство в действието, в творчеството, във въздействието и волята, достигнатата „свобода на волята…“ Залез на боговете: кой знае? Може би просто още един вид „мир на душата“…

Формулирам един принцип. Всеки натурализъм в морала — а това ще рече във всеки здрав морал — е овладян от жизнен инстинкт. Някаква жизнена повеля се изпълнява от определения канон на „трябва“ и „не трябва“, някакво препятствие или враждебност в жизнения път биват по този начин отстранени. Противоестественият морал, т.е. почти всеки морал, насаждан, проповядван и почитан до днес, се обръща против жизнените инстинкти — това веднъж е тайна, а друг път — явна и дръзка присъда над тия инстинкти. Казвайки „Бог вижда в сърцата“, моралът отрича както висшите, така и низшите жизнени пориви и прави бог враг на живота… Светецът, божият любимец — та той е идеалният кастрат… Истинският живот свършва там, където започва „Царството божие“…

Ако допуснем, че светотатството в един подобен антижизнен бунт е приело своята защитена от християнския морал неприкосновеност като щастие, то можем да разберете и още нещо — безсмислието, измамата, абсурдността, лъжливото в тоя бунт. Присъдата над живота от позицията на живеещия в края на краищата остава само симптом за определен начин на живот — въпросът: с право или не, тук изобщо не се поставя. Той би трябвало да се намира някъде извън живота, а пък, от друга страна, да го познава толкова добре, колкото всички живели. Едва тогава той би имал право да се докосне до проблема за стойността на живота. Има достатъчно основания, за да се разбере, че този проблем за нас е недосегаем, нещо повече — недостъпен. Когато говорим за ценности, то ние сме под оптиката на живота, ние сме инспирирани от него самия. Той ни принуждава да определяме ценности, той остойностява и оценява чрез нас, когато уж ние посочваме тия ценности… Оттук следва, че онази антиприрода на морала, поставена от бога като противоположност, като присъда над живота, е просто една форма на оценка на живота — но кой живот, кой вид живот? Та аз вече посочих отговора — упадъчния, отслабения, уморения, осъдения живот. Морал — така, както е разбиран досега и формулиран от Шопенхауер като „отрицание на волята за живот“ — това е самият декадентски инстинкт, който ражда императив, заповядва: „Умри!“ Това е присъдата на вече осъдения…

Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените — а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo! Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени — това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни — да ги построят според собствения си образ, — но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив — ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Философия и тагнато, , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s