Българските коледни песни и вярата в слънцето


от сайта родна-виара.народ,ру със съкращения – Анелия Горанова

Култът към слънцето е съществувал от най-древни времена. Той е бил особено характерен за езическата религия на българските племена, населяващи територията на днешна България. За езическия култ към слънцето говорят немалко български и чуждестранни изследователи, С идването си през VII в. „прабългарите донасят със себе си добре развити представи за животворната сила на слънцето като обновител на природата и за неговата голяма роля в техния скотовъдчески опит“  Под името Тенгри богът на слънцето бил почитан и от тях. Очевидно за религията на прабългарите се отнасят думите на Теофилакт Охридски в Житие на Тивериуполските мъченици: „Те (българите) не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на луната и на другите звезди, а някои принасяли в жертва и на кучета“. Много трудно могат да бъдат намерени корените на масово разпространения култ към слънцето в новосъздадената държава. “ С образуването на българската държава и с приемането на християнството вярата в слънчевите божества не престава. Ето какво пише арабският писател Ал-Масуд от X в. – един век след приемането на християнството в България: „…някои от тях същински християни, а между тях се намират даже езичници, слънцепоклонници“. Отказването от старите езически богове е бил бавен, труден процес и самата християнска религия е била принудена да превърне най-големия празник Коледа в „свой най-голям празник – рождество Христово, обявен в 334 година от папа Либерий. Самият Христос от този момент нататък се считал за lux mundi (истинско слънце)“

Така най-тържественият български празник (у хърватите и словенците наречен Божич, а „у българите – Божик), който е свързван астрономически с нарастването на слънчевия ден, християнската религия трансформирала в Рождество Христово (25 декември).

Коледният обред, който има сложна основа и заема централно място в цялата аграрна обредна система, е свързан с вестта за „зараждащото се слънце, което дава живот, плодородие и щастие“. С този обичай „се цели регулация на цялостното възпроизводство на природния и обществен живот… Той е символичен модел на желания от селянина свят, негова представа за пълнокръвно битие на родовия колектив“. Освен с древния култ към слънцето, този празник е свързан и с култа към предците, а самите коледни песни са „…историята на колектива, разбрана като разказ за предците, за техните дела и като норма за обществен живот…“  Едни от тези коледни песни, които се пеят на млади неженени момци и моми, на които им предстои да се приобщят към социалната група на семейните, са песните с мотив слънце. Интересно е да се отбележи, че момъкът или момата се надпреварват със слънцето, мерят своите сили и красота именно с него. Този сюжет, както съобщава Ив. Добрев, „няма успоредици в коледните песни на останалите славянски народи и следователно не е праславянски“. Това доста интересно мнение все пак не обяснява нещата. Фактът, че образът на слънцето се среща в словесния фолклор (обредни песни – коледни, лазарски, сватбени, еньовденски – в българските вълшебни приказки), а също и в голям брой произведения на изобразителния фолклор говори, че е съществувала езическа представа за слънцето. Може да не е имало „по-особена почит към слънцето“ , но този култ е съществувал още в древността и ние го намираме трансформиран по особен начин през погледа на народния певец, разказвач или майстор. Получил е свой етнически облик като персонифицирано божество, което участва във всички най-важни събития, празници и обичаи на народа. Интересно е в това отношение да се изтъкнат някои народни вярвания за слънцето, за да видим представата на човека за него. Защо слънцето не стои далечно и недосегаемо в съзнанието на хората? – Защото от него зависи всичко: „То свети на човеците и топли земята, та да никнат семената, да завръзват плод, да се развиват дърветата, да цъфтят и връзват рожба. Дето има слънце, там бягат болестите, казва баба Мария от село Твърдица“. В народното въображение слънцето е близко и мило на човека, притежава човешки качества, има къща, семейство, храни се, изморява се и бива ту ласкаво, ту сърдито. „Тамо на край света е къщата на слънцето, под морето. В тая къща живеят слънцето, майка му, сестра му, брат му. В тая къща слънцето спи само нощно време, защото денем всякога е на път да свети и топли“  Някои вярват, че слънцето има много сестри и братя и това са различните звезди на небето.

Особено реалистична е народната представа за майката на слънцето, която „прилича на другите жени, но е много по-добра по характер, а при това хубавица: на гърдите й грее нещо като месечина, а на раменете й стои по една звезда“  Задължение на майката и сестрата на слънцето е било да приготвят храната му, „те просто треперят, щото тая вечеря да бъде достатъчно и навреме приготвена, защото в противен случай то и тях ще изяде“. От количеството на тази храна се съдело за могъществото на слънцето.

Вярата в слънцето е залегнала дълбоко в митовете и легендите на всички арииски народи. Те вярвали, че слънцето се ражда сутрин и умира вечер. Слънчевото движение определя посоките на света – изток, „това е страната, където се ражда слънцето, оттам носи то дневната светлина и живота в света, и затова тази страна е щастлива, благодатна“. Затова е съществувало и вярване при сватба младоженците и техните близки да сядат на масата срещу слънцето, което ще им донесе щастие. Пословицата „ще дойде слънцето и в нашия двор“ у всички ариици се употребява в смисъл „ще бъдем и ние щастливи“, а също „утрото е по-мъдро от вечерта“, т.е. при слънчевия възход всяко дело, всеки подвиг ще бъде успешен. Поетическите представи за раждането и смъртта на слънцето „са били прилагани и към неговата съдба през годината“. Така коледния празник народът е свързвал с новото раждане на слънцето – „възкръсващото светило постепенно укрепва своите сили, божественият младенец расте и възмъжава и в началото на пролетта се явява прекрасен и могъщ юноша. С пролетното слънце е неразделно понятието младост. С пролетното слънце е свързан българският обичай лазаруване, който е чудесен апотеоз на младостта, силата и здравето, изразени чрез песните и действията на младите девойчета и момичета.

Забележително поетично народът е представил слънцето и облаците по време на буря. Злите сили, демоните на мрака (облаците) искат да го победят, но тогава мълниеносецът (отъждествяван със слънцето) се явява и разгонва със своите мълнии нечистите сили.

Едно от нарицателните имена, което е било давано на слънцето, е „златоръко“. Лъчите му били оприличавани на ръце, протегнати в мрака, с които то се сили да хване небето. В друго предание се разказва, че сутрин слънцето тръгва на път и неговата сестра Зора или Заря впряга колесницата, като обуздава конете със златни юзди (лъчите на слънцето).

Интересни са представите, които народът има за пътя на слънцето през лятото и зимата. Някои хора са смятали, че има две слънца – едно през зимата и едно през лятото, но „баба Пена Петровица от Брусен, Тетевенско, казва, че слънцето е едно, само че като пътува през годината, менява си пътя, така на Гергьовден стига до междата, отдето се наченя пътят, който води към лято, на Кръстовден стига до междата, отдето се наченя пътят, който води към зима. И в това си пътуване то си менява пътя и мястото – и бива ту близо до нас, ту по-далече, ту повече жежи, ту по-малко. Оттамо има приказка, че лете на десет оки кал стига една ока слънце, а зиме на една ока кал трябват десет оки слънце, за да я суши“.

За пътя на слънцето Й. Ковачев сочи и други вярвания: „Слънцето се движи по един нарочно направен път за него от Бога“. По-бързото залязване на слънцето през зимата и по-продължителното му греене през лятото народът по много живописен начин обяснява, като казва: „зиме то язди на кон, а лете – на магаре“  Единодушно е разбирането, че слънцето живее в палати зад една висока планина „в морето, което начева от край земята“ . И всички роднини на слънцето – майка, сестра, брат или много сестри и братя – „всички негови сродници живеят по моретата“ .

Широко разпространено е и вярването, че слънцето има очи и „то безброй много очи, за да гледа навсякъде: пък ако да нямаше очи, то как щеше да вижда целия свят“  В различните краища на България вярванията за броя на очите на слънцето не са единни, едни казват, че „има толкова очи, колкото звезди по небето“  а също четири, две или даже „едно едничко, защото ако са много, то ще гледа и ще грее разокаво, т.е. на едно място ще грее, а на друго не“  Много известна е една приказка, която народът разказва за очите на слънцето. „Веднъж то ожадняло и излезнало да пие вода. Когато се навело над един кладенец да пие, една змия била във водата, сегнала, та му изпила окото“

В народната вяра има следи и от някогашното богопочитане към слънцето. Така например Д. Маринов пише: „И днеска работниците в полето (орачи, косачи, жетвари), овчарите по егреците и полетата и пътниците из пътищата, които са на отворено и подранили пред слънце, сутрин, кога слънцето зора издаде, т.е. когато се появи на изток – всички спират работата си, ако са седнали, стават прави, свалят шапките си – ако са мъже, и с благоговение се покланят и прекръстват“ . Такива следи има и в някои от клетвите на жените: „Да те убие тоя що свети! Да те гръмне тоя що свети!“, т.е. слънцето, което тук замества Бог“

В народната вяра и поезия слънцето е персонифициран образ, притежаващ човешките добродетели, то е добро и умно същество, „то освен дето свети и топли, но всякога прави добро на хората, които са се обръщали към него за помощ или съвети“Човекът от народа вярва в неговата сила и ум, то е „всезнаещо и всеведущо, вижда и чува всичко, що става по земята… И никога не оставя питащите без отговор“

Слънцето обикновено е неназовано по име. Най-често го наричат Горчо или Райко, казват, че някога било женено, като откраднало невястата си от земята.

Въпреки че то било толкова близко до човека, народната вяра в слънцето не е еднаква навсякъде. Й. Ковачев съобщава следното: „Представите за вида на слънцето може да се разделят на две: докато според едните то е човек на име Горчо или пък „турме“ (малко биволче) или даже изобщо „живо същество“ – другите си го представят като неодушевен предмет и то като гумно, тепсия, турта (пита хляб), кравай, търкало, връшник, голяма тава, огнено кълбо или вълмо“  Въпреки многобройните представи за него, „най-широко е разпространено вярването, че то е живо същество, най-вече човек (момък)… и като такъв има нужда от къща, храна, сън, жена, роднини, а също му се приписват и някои човешки слабости. „Така например то често бива нервозно, разсърдено, завижда на другите, нуждае се от слава и похвали и затова се явява да конкурира юнаци, хубавици и др.“ [10].

Всичко казано дотук ни дава ясна представа за човешките качества и потребности, които са придавани на слънцето, които са го „очовечавали“ и приближавали към живота на хората. Така божеството, на което са се покланяли в древното минало, постепенно в представите на хората започва да прилича на тях, да живее с тях, но и да бъде нещо, с което хората да могат да се сравняват, т.е. слънцето става за тях символ на най-хубавото в живота. Народните представи и вярвания за слънцето можем да проследим и в българските обредни песни. Персонифицираният образ на слънцето се среща в целия български словесен и изобразителен фолклор, но най-вече можем да го открием в обредните коледни песни със сюжет надбягване и надгряване на юнак и мома със слънцето. Това са „митологичните по своята основа сюжети за юнака, който надварва слънцето и печели невеста, за брачните подвизи и изпитания на юнака както и песните за момата, в които „моминската хубост надминава слънчевата“ . В този песенен цикъл възхвалата на силата и красотата на младите момци и девойки чрез подвизи и трудни изпитания са предадени в епичен плен. Такъв характер имат и юнашките песни, в които се прославят необикновените подвизи на Крали Марко в боя му с турците. Юнашките песни с такова съдържание явно са преминали в по-късен период към обредните песни. С отмирането на епичната традиция е настъпила трансформация на жанровете и тези песни са започнали да се изпълняват на коледната трапеза, като в края са завършвали с характерната коледна благословия:

Ой та тебе Кралевичи Марко,
тебе пеем, Бога славим.
От Бога ти туй наздраве.

Тези песни са едни от най-чудесните примери за ненадмнатата сила на народния гений и с обаянието си те ни възхищават и днес.

Какво все пак дава право на човека да се сравнява и състезава със слънцето? Откъде се е родил сюжетът в българската коледна песен? Безспорно е много трудно да се търсят тези корени, а и нашата цел не е такава, но откъдето и да е дошъл този сюжет, фактът, че човекът си е позволил да се надпреварва със слънцето, да мери своето юначество и хубост с него, показва колко богата е народната душевност, колко извисени са моралните принципи и до каква степен е развито чувството за физическа и духовна красота. Това му дава правото не само да се състезава със слънцето, но и да го побеждава. Изхождайки от прастарата езическа основа на коледния празник – зараждащото се слънце, а също като знаем, че всички празници, свързани с календара „не са нищо друго освен регулация на социалния живот съобразно трудовия процес“ [6], можем да приемем, че слънцето е било отъждествявано с плодородието. От тук надеждата и правото на човека да се бори, да може да осигури богат урожай и щастие. Стремежът за щастие и плодородие е основен в цялата система на народната художествена култура. Той е свързан и със „социалната съдба на всеки член на колектива“. Тази съдба естествено е свързана с пожеланията за брак на младите моми и момци в коледните песни. Затова песните с мотив надбягване и надгряване на момък и мома със слънцето се пеят от коледарите на невстъпили още в брак. Какъв е подтекстът на тези песни, какво искат да кажат те? Момъкът (юнакът) трябва да преодолее някаква трудност, да се пребори с нещо, за да бъде удостоен с доверие от колектива, за да стане негов пълноправен член. Темата за брачните изпитания и трудности, които трябва да се преодолеят от бъдещия жених, срещаме и в сватбените песни: трябва да се даде откуп за невестата на всички нейни роднини, да се счупи вратата, зад която е скрита желаната избраница, и др., но също се пеят песни, свързани със слънцето: „В неделя преди изгрев слънце пред дома на момата или момчето девойки се качват на копи слама или сено, на дувара и две по две пеят специални песни… по текст са различни, но най-често са свързани с изгрева на слънцето“

Интересни сведения за изпитанията на младоженеца чрез гатанки дава и С. Стойкова. „На първо място тук трябва да се изтъкне сватбата, при която в миналото гатанките са имали двойна функция – на иносказателна реч и на изпитание, което трябва да преодолее младоженецът, заедно с хората от своя род, за да спечели невестата“ . И още: „гатанките представляват следи от традицията да се подлага младоженецът на изпитание, за да се види доколко е съобразителен, умен, зрял, за да премине в кръга на женените мъже“

По въпроса за брачните изпитания и свързаните с това трудни задачи обстойно говори В. Я. Пропп. „Задачата се задава като изпитание на жениха . Чрез разрешаването на „трудната задача“ бащата или бъдещата невеста искат да узнаят дали героят е бил в отвъдния свят. Отиването в отвъдния свят е всъщност посвещение в обреда (инициация), с което младежите вече са подготвени за бъдещия живот. И поставянето на „трудна задача“ цели не толкова да се изпита ловкостта на героя, колкото съвсем различни качества. „Победата се дава от вълшебния помощник“  Паралели за това В. Я. Пропп вижда и в античната митология, където при състезание в надбягване героят „почти винаги побеждава с помощта на помощник или бог.“ [13]. Тези разсъждения са приложими и спрямо песните за надпреварата между слънцето и юнака.

В коледните песни с мотив слънце брачното изпитание е изключително трудно – надбягване със самото слънце. В борбата юнакът трябва да се утвърди, да докаже своята зрялост пред колектива, а момата – своята сръчност и майсторство в изготвената премяна, своята красота и здраве. Така те ще заслужат новото си социално положение, ще се приобщят към колектива след изпитанието.

Постепенно обожественото на езическа основа слънце се превръща в идеал, към който човекът се стреми, с който може да се сравнява и дори да го побеждава.

Уместно е да напомним интересното твърдение на Ив. Добрев: „Откъдето и да произхожда съжетът за надпреварата между човека и слънцето, той няма успоредица в коледните песни на останалите славянски народи и следователно не е праславянски“ А това ни навежда на мисълта, че може би този мотив за надбягването и надгряването на момък и мома със слънцето в българскте коледни песни е само български, т.е. възникнал и развил се в нашата народна поезия или пък най-добре запазил се в нея  което е безценно богатство и доказателство за самобитността и силата на творческия народен гений.

 

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Митология и Фолклор, Тангризъм и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to Българските коледни песни и вярата в слънцето

  1. 5ko каза:

    Хора, спрете с тея глупости за Тенгрианството, Българите са били Зороастрийци-Слънцепоклонници и са строели Зороастрийски храмове на Слънцето, точно това и означава символът |Y| СЛЪНЦЕ . Българите са били Индо-Иранци от Бактрия – точно там ирански племена са живели и са принасяли в жерта кучета. Българите никога не са били тенгриисти, Тенгриизма е монголският вариант на Зороастризма, но в много по-примитивна шаманистична форма. А Българите са били ирански (европеидни) племена с много добре развита култура, икономика, държавност, занаяти, и т.н. Със сигурност не са били примитивни монголоидни тюрки-номади.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s