Попа и измекярат – Българска Народна Приказка от Македония


Едно време си биле тройца братя. Еден ден най-старийот брат велит на друдзите: „А бре братя! Како ке чиниме ние вака без работа? Хайде яз ке излезам да барам късмет!“ А тие го опитале: „Къде ке одиш?“ „Ке излезам, повторил той, негде, ке си барам късмет“, – и излегол да си барат работа.

Шетаешчем той низ едно село, го стретил еден поп и го опитал: „Къде шеташ, душко?“

– Си барам късмет, – му отгоорил той, – да се главам негде измекяр.

– Идиш у мене, – рекол попот, – да те главам яз?

– Идам! – отгоорил измекярот.

– Шчо руга ми сакаш? – повторил попот.

– Колку шчо ке ми дайш? – отгоорил пак измекярот.

– Ке ти даам руга, – рекол попот, – колку шчо ке ти чинит, ама све, шчо ке ти речам, ке сториш и да немат лютина; зашчо, кой ке се налютит, ке му одериме една фаша опинци от гръдите.

– Харно! – рекол измекярот.

– Ке ти даам, да речиме двеста грошой руга, – рекол попот, – и ке те раним, за време от сега та дури да кукнит кукайца!

– Харно! – пак му велит измекярот.

Попот го зел измекяратого дома си. Утрината ке му дайт работа. Му дал еден осмак жито на рамо, една погача на глаау еден комат (зелник, пита) и една карта вино; му дал и плугот со волойте и едно куче да одит пред него и му наръчал:

– Хайде сега ходи и, къде ке се застойт кучево, тамо да изораш нивата и да го посеиш житово и пак вечер да ми донесиш све, шчо ти даам, негибнато, – житото, погачата, зелникот и виното!

Измекярот търнал да одит гьоа на нива со плугот и кучего пред него и со ручегот на себе. Одеет, одеет, пустото куче немат нигде да се застоит. Най-седне се сквечерило и той скапнат (уморен) и вес ден гладен, се вратил назад. Коа дошол дома, попот го опитал: „Шчо стори, синко? Изора, посея житото?“

– Та къде? – му отгоорил измекярот, – къде да посеям? Кучето нигде не се застоя, яз вес ден гладен и скапнат, видоф, не видоф, се вратиф назад, къде ти се застовяло куче? Яз, сирома, вес ден да скитам по него гладен!

– Зашчо, – рекол попот, – дали се налюти?

– Како да не се налютам, – отгоорил измекярот; – ами дали не е за лютене? Вес ден да скитам и да скапнам и то гладен?!

– А кога е така, – повторил попот, – стой да ти изваам една фаша!

Попот му одрал една фаша от гръдите, му я префърлил преку рамо и го изтерал.

Измекярот си ошол дома со плаченье. Братя му го опитале: „Шчо така, бре брате?“ – „Не знайте – им отгоорил той, – шчо сум патил со еден поп“, и им разказал све, шчо търгал со попот.

Тога стреднийот брат рекол: „Сега яз ке одам да барам късмет.“ Патенийот брат никако не го остаал да одит и му велел: „Не, брате, немой, неоди; и тебе ке те найдит попот, та и ти ке търгаш како мене!“ А той не го послушал брата си и ошол, туку и той патил от попот исто како него.

Най-седне най-малийот рекол: „Чекайте сега, яз ке одам да барам късмет; яз ке му се главам на попот, да видиме шчо ке ми сторит!“ Братя му го запирале и го не остаале да одит, а той пак им повторил: „Чекайте вие сега, чекайте да видите, яз шчо ке му сторам!“ И така и той излегол да си барат работа.

Шетаешчем низ село най-малийот брат, го стретил попот и него и го опитал: „Къде шеташ вака, душко?“ – „Барам работа да се главам негде измекяр“ – отгоорил той. – „Ами не идиш у мене, да те главам? – го опитал попот, колку руга ми сакаш?“ – „Идам, рекол той, колку ке ми дайш, дай ми!“

Се пазариле и се погодиле, как шчо беше сторил попот и со друдзите му братя, – за до кукайца и да се не лютит; кой ке се налютит да му одереет една фаша опинци от гръдите. На све шчо да му речел попот, измекярот отгоорвел све: „Харно“.

Ошле дома у попот. Утрината ке го пратит и него на работа. Му дал, како шчо и на друдзите му братя беше сторил, еден осмак жито, погача и зелник на глаа, карта вино, плугот со волойте и кучето пред него, за да му кажит къде да изорат и да посеит и му наръчал, како шчо и на братя му, да орат и да по-сеит житото тамо, къде шчо ке се застоело кучето и све, шчо му дал да му’и донесит пак назад негибнати, как шчо му’и дал.

„Харно“ – рекол измекярот и търнал да одит. Одил, шчо одил до негдеа, зел еден камен, го удрил кучето по глаа и го опрал. Седне си седнал на местото, си ставил ручегот и му се гостил на него: – От погачата изел здолната кора и стредата, а горната я остаил и со неа поклопил тепцията, како да си е пак цела погачата, негибната; така и от зелникот изел долната губа и зельето го измакал, а горната губа я остайл. Седне клал во тепцията една голема бийолска лепешка и я поклопил со горната губа, за да не се познаат отийеизедена долната. Виното си го изпил, а картата я наполнал со вода. Потем тоа станал, та волойте’и продал пошчо-зашчо, си клал паричките в пазуа и си дошол дома у попот.

Коа го видел попот, го опитал:

– Шчо стори, бре душко? Изора? Посея?

– Шчо да сторам? – му отгоорил измекярот, – кучето и волойте по него одеешчем пред мене, пропаднаа во едно блато (бара); яз да’и изваам не можеф и така и кучето и волоите се удаиха.

А попот извикал:

– Тих, бре душко, како не си’и вардил?!

– Како да’и вардам, повторил измекярот; яз дури да се опулям, тийе се удаиха. Зашчо, попе, дали се налюти?

– Та шчо ке се налютам? – рекол попот.

Седне поелял попот на попагята да донесит вечера и да ставит софрата да вечереет и йе рекол: „Ех, мори попаге, овай нешчо ми се глеат, не чинит; туку донеси вечера и стави софрата да вечераме!“

Попагята ставила софрата и клала погачата. А кога я зеле да я кършеет и виделе оту била изедена оздола, а саде горната кора останата, попот му рекол на измекярот:

– Шчо вака, бре душко, погачава?

– Ами ми се ядеше. – отгоорил измекярот.

Отклопиле и комадот и той изеден, картата вино и тая изпияна и наполната со вода. Тога попот велит пак:

– Зашчо вака си сторил, бре душко? Ами како ти наръчаф яз? Да ми’и донесиш пак назад негибнати!

– Ми се ядеше, – повторил измекярот, – не ке седам вес ден гладен? Зашчо? Се налюти, попе?

– Та шчо ке се налютам, – рекол попот и си скрил лютината. Утрината пак му дал коньот и го пратил на дърва. Измекярот ошол, не ошол на дърва, прошетал шчо прошетал малу си нашол мушчерия за конот и му го продал; паричките си клал в пазуа, си зел секирата на ръка и ето ти го, се вратил назад дома у попот.

– Камо ти дърва, камо ти конот? – му велит попот.

– Пойдоф на дърва, – му отгоорил измекярот, – и фатиф да сечам една бука; коньот си пасеше под неа, кога пустата бука падна, го уби коньот, а за малу ке ме убиеше и мене. Яз си зедоф секирата и си дойдоф!

– Како не си вардил? – му велит попот.

– Зашчо? Дали се налюти, попе? – отгоорвит измекярот.

– Та шчо ке се налютам, – рекол попот. – Ами камо ти я баре секирата?

– Ено я, зад врата. – отгоорил измекярот.

По тоа после, утрината ошле обайцата со диклите на рамо, попот и измекярот, в лозье да копеет. А лозьето не се копало со дикли, та попот пратил измекяратого дома, за да земит две мотики. (Лозьето не било многу далеку от попоата кукя, се гледало от лозето во кукята и се слушало). Измекярот ошол дома, а, наместо да земит мотики две, той обезчестил обете жени – попагята и керка му, пак седне зел мотиките’и отнесол в лозе.

Вечерта, кога си дошол дома попот и се научил шчо чудо го нашло, много се лютил во себе си и толку шчо кожата го несоземала, ама немал шчо да чинит, зашчо го било страх да не разберит измекярот, та да му одерит фаша от гръдите, како шчо беа се пазариле, кога беше го главил, та за тоа се чинел от нафул, оти гьоа не се лютит, а пак на попагята си йе велел: „Ами мори попаге, шчо ке чиниме со овой непендек? Кога ке го чекаме до кукаица, та да му скършиме вратот.“ (Забележите че изпомегю тоа време измекярот му подпалил на попот и кукята или племната).

Я качиле керка си на муренка и тая кукнала три пъти како кукаица: „Кукуу, кукуу, кукуу!“ Измекярот не бил тука, а тога си идел от негде и, кога влегол во дворот, я чул, кога кукала. „Ах, рекол той, шчо си барала сега во стреде зима, коложега, кукаица?“ Фърлил со еден камен по нея, я удрил по глаа и я опрал на место. Момичката паднала долу мъртва.

– А бре, шчо стори така, ослепенику?“ му велит попот.

– Како, шчо?“ се отзвал измекярот.

– Како? Шчо? – повторил попот, – ти ми опра керка ми, бре!“

– Яз я сториф кукаица, рекол измекярот, шчо барала кукайца во стред зима, во коложега? Зашчо? Се лютиш, попе?“

– Та шчо ке се лютам“, отгоорил попот.

Пак си сборвеет попот со попагята: „Шчо ке се чинит хал, мори попаге, со ового? Овай не сотра. Како да чиниме, да го витосаме от нас? Хайде да ойме гьоа на гости во некое село; ходеешчем да не стемнит во реката, (тамо на близу имали негде река); да легниме на мостот да преспияме гьоа ношта, него да го клайме накрай, та коа ке заспият, да го потурниме в река и да го удаиме!“ – „Арно велиш“ – рекла попагята. Тоа си сборвеле тийе ношя в постеля, а измекярот и той гьоа спиял ама бил разбуден и слушал све, шчо сборвеле и сам со себе си велел: „Хайде да видиме. Сега ке видите и вие“.

И така еден ден му велеет на измекярот: „Хайде, довечера ке ойме на гости ето во кое село.“

Кинисале да одеет, ама било доцкна, та не можеле вечерта да фтасеет до селото, и одвай до вечерта фтасале до реката. Тамо’и стемнало и си рекле: „Хайде довечера да преспияме овде, на мостов, та утре от рано си станваме и си одиме в село на гости.“ Изполегнале свите на мостот. Измекярот го клале на край, за да можеет да го турнеет, спроти како шчо беа си се усборвале, после до него, попагята, а най-после попот.

Ношта, кога попот и попагята си заспале и глобоко си хърчеле, измекярот не спиял, а лежел разбуден, станал кротко-кротко, та легнал во среде мегю попот и мегю попагята, така шчо, оваа останала на край. Тога йе велит на попагята: „По-така, попагя, по-така, да го турниме измекяров!“ Попагята ошла по-така и дошла до крайот. Седне му велит на попот: „По-вака, попе, по-вака, да го турниме измекярот!“ Попот се доближил до него, а той я потурнал попагята. Тая паднала в река, та св удаила.

Коа таа паднала во вода и плюснала, попот со радос извикал: „Хъ! го удайфме измекярот!“ – „Хъ! я удайфме попагята“, се озвал измекярот. – „Како, море треснатику?“ – извикал попот.

– Така, отгоорил измекярот. – Зашчо? Се лютиш, попе?“

Попот не можел веке да си държи лютината и му рекол:

– Ами како да се не лютам? Ти ми удай волойте, ми опра коньот, ми пострамоти попагята и керка ми и седне ми я опра и неа, ти ми изгоре кукята, а най-седне ми удаи и попагята! Та како да не се налютам? Дали не йе за лютенье?

– Ах, кога се лютиш, му рекол измекярот, ела да ти одерам една фаша опинци от гръдите!“

Му одрал една фаша опинци, му я префърлил преку раме и му рекол: „Я! Ти знаеше да им сториш така на братя ми? Сега търпи и ти, да те научам ум, ушче еднож да знайш како да главяш измекяри!“ И си отишол.

Така най-малийот брат му отплатил на попот за братя си.

Така, „кой шчо чинит, тоа и наожджат.“


Охрид – Македония.
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Митология и Фолклор и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s