Джерман – Добри Жотев


Не знам кога е роден този стародавен езически бог, нито как е съумял да проживее почти две християнски хилядолетия, но някъде преди тридесетте години името му беше все още живо и страшно. Тогава той се надвеси над моето откъснато от света село и изправи срещу себе си баба Ката заедно с всички селяни, премалели от чукания по тави, тенекии, тенджери и прегракнали от сърцераздирателни викове: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о!“ Защото, ако могъщият бог пожелаеше, можеше да прехвърли градоносния си облак и да стовари ледените му пестници отвъд нашата мера.
Невръстен съм бил, за да мога истински да проумявам селската неволя. И все пак в здрачините на далечното възпоменание детската ми памет е съхранила като в разпокъсан сън лица, пребелели от ужас, жестове, думи, светкавични и ярки подобно развилнелите мълнии на бог Джерман.
… Обвеяна от нескончаемите викове, баба Ката стои сред хората на мегдана. Под черния литак тялото й се гъне едвам доловимо. Тя умее да бабува, да разваля магии, да предупреждава за появата на навяци – души на умрели некръстени бебета, превърнати в чудати птици, които изпиват кръвта на малки деца. И какво ли още не знае старицата! Но тоя път задачата й е по-трудна отвсякога – трябва да застави самия Джерман да пренесе страшния си облак. Всички се надяват най-много на нея, но заедно с това никой не стои празен.
Ето там, до трънената училищна ограда, подскача Цветко и удря с дрянова тояга по челото на сваления от оградата конски череп. От дългото стоене под слънце и дъжд едната очна кухина на черепа е напукана, другата – пълна с пръст. Цветко така силно реве: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“, че жилите на якия му врат се броят. Градоносният облак, също наподобил очертанията на конски череп, гъстее над него и разтваря огромни озъбени челюсти. С плъпнали по гърба ми тръпки дърпам Цветко, като се мъча да надвикам човешката гълчава:
– Ако Джерман ни послуша и пренесе градушката, нали нищо нема да остане от нивите на Раковица и Златуша!
Цветко блъска ръката ми и отвръща, без да има време да ме погледне:
– Окай бре! Кога нож лъсне, по-арно е чуждия врат да уцели.
Почти в края на хорската гмеж се е подъбил Стойне, по-големият брат на дядо. Обгърнал с възлестата си ръка объл камък, той нанася удари върху грамадна ламарина. Ламарината бумти, глъхне в бумтежа на гръмотевиците и още малко – ще се издъни. От викане лицето му, винаги червендалесто, е станало мораво.
Орда, тупанджията, е дошел със своя тъпан. Сближените му, леко кривогледи очи са погълнати повече от ритъма на тъпана, отколкото от общата тревога. За него ритъмът е магия на магиите и той я носи в кръвта си като орис.
Слабоумният Илия барабани с пестници по собствената си глава и така крещи, че гърдите му всеки миг може да експлодират. Нищичко си няма той. Аргатува за хляба. Но пълзящото по небето градоносно валмо и човешкото страдание разтърсват душата му издъно.
Дядо и баба бият връшника за печене на погачи. По тоя начин те напомнят на развихрения бог какво е за сиромаха хлябът. Не току-тъй старецът целува първия залък, преди да започне да се храни, а мене е гълчал за всяка неволно настъпена троха.
Някъде зад Илия се върти в кръг нана Танча. Пред краката му се търкаля ракиджийско буре, което той бъхти с дървен чук. Бурето тътне по-силно от тъпана на Орда. Нана Танча е разговорка на селото – служи си с едно-единствено съществително „таковата“ и един-единствен глагол „онодем“. Сега поглежда от време на време тъмните краища на облака и насилва слабия си гласец: „Джермане-е-е, оноди го-о-о!
Коста Загарът кляка на коляно, вдига двуцевката срещу смръщените повесма, пълни с лед и огън, и стреля. Той е авджията на селото. Няма си куче, та тръгне ли за дивеч, подтичва край трънаците и сам си лае. Оттук и прякорът му Загарът. По нас на ловно куче викат загар. Веднага след изстрела светкавица протяга начупена ръка към лицето му, като да го зашлеви за смешна дързост.
Към средата на мегдана издига ръст деда Димитрия, облечен в най-новите си дрехи. Дрехите му блестят от белота, кафеникавата капа кръжи над широкото чело, сякаш се е родил с нея. Той единствен нито чука, нито вика, а тържествено държи в десницата си току-що откъсната перуника и леко я помахва под облака. Според него най-силното нещо е „убавинята“. Пред нея и бог Джерман не може да не отстъпи.
Оглушена от виковете, баба Ката вдига ръце и обръща длани към свъсеното чело на градоносния облак, сякаш да възпре приближаването му. Изпръхналите устни шепнат заклинания. Като че никой не й обръща внимание. Но това е привидно. Селяните я улавят с периферното зрение, усещат присъствието й с кожите си. Само че облакът, този път наподобил митически дракон, все пълзи към още недостигналото зенита си слънце, за да го погълне. Гръмотевиците му се застъпват и в техния грохот тънат и чуканията, и призивите: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о!“ Понякога гръмотевичният бумтеж така запълня пространството, че до слуха не може да стигне никакъв друг звук. В такива мигновения стоварящите се за удари пиростии, жегли, маши и отворените викащи уста се превръщат в няма картина, осветена от призрачното зарево на мълниите.
Изстъпена, баба Ката започва да хвърля пепел към небето. Това действа като подаден знак, защото „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ закръжава в бесен водовъртеж между сумрачните стени на облите ридове. Джерман трябва да е глух, за да не чуе тази викаща мъка.
Но, изглежда, и глух, и сляп е той – облакът му нагълтва слънцето и снишил заплахата си към земята, размахва един през друг огнени камшици. В сиянието им перуниката на деда Димитрия мъждее с нежносинята си „убавиня“, колкото прекрасна, толкова безпомощна. Помежду кратките паузи на отприщените гръмотевици, гърмящите палешници, тенджери, разсъхнали бъчви повиците: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ се натрупват и разбъркват в някакъв предвечен хаос. Единствен тъпанът на Орда не се поддава на стълпотворението. Той поддържа своя неотстъпен ритъм, като да напомня, че всеки хаос е търсеща се хармония.
Но вместо начало на намерила се хармония пред нозете на нана Танча тупва първото ледено зърно. Той го грабва и подхвърля сякаш е въглен: „Селяни, а сега що да онодеме?“ Баба Ката поема зърното, слага го между зъбите, за да го сдъвче, и надига глас:
– Дайте ми котел вода! Котела да донесе моме, едно на баща и майкя!
Крехка като ръжено стъбло, ни девойка, ни дете, Абленка, едничката щерка на деда Александрия и баба Божура, превита òдве, поставя пред нозете й осажден котел, препълнен с вода. Старицата прекрачва котела три пъти на кръст, навежда се над него още три пъти с разкрилени ръце, наплисква клепачите си и отново нарежда:
– Жар ми дайте! Жарта Илия да донесе!
Праведността на слабоумния е най-подходяща за случая. Як за трима, Илия помъква връшник с греещи въглени и го изсипва до котела. Баба Ката прескача жарта напред и назад, наляво и надясно, вдига глава към облака, който гъне огромното си туловище, притваря ресници и разплита косата си. Тя се сурва по раменете и гърба, а устните отново зашепват заклинания. След миг, излязла от унеса, се извръща рязко, грабва шепа жар и я хвърля във водата. Огънят изсвистява и кълбо пара за секунди скрива старицата. Виждат се само дланите й, подложени под облака, сякаш да го подхванат и прехвърлят оттатък нашия кър. Изсвистява втора шепа. Още по-плътно кълбо я обвива цялата. След третата шепа блесват още две ледени зърна. Баба Ката изхрусква и тях, но надеждата се отдалечава и отваря място за тягостна тишина.
Ни глас, ни вдигната за удар ръка. Само тъпанът на Орда продължава безупречния си ритъм, като да отброява миговете до първия удар на големия град. Самият той не е на мегдана. Магията на ритъма го развежда през познати единствено нему светове. Слухът му не долавя облака, който тътне подобно далечни сриващи се скали, нито гледците му могат да видят, че той е слязъл по-ниско, сбит в студени валма. Затова пък останалите и чуват, и виждат. Баба Ката за трети път вдига длани към небето, изправя се на пръсти и проточва издън душа:
– Джермане-е-е, пренеси го-о-о!
Селяните излизат от вцепенението. Последвалият дружен вик „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ заблъсква разкървавени пестници в подножията на ридовете, в билата им, в черния ужас на облака.
Зашеметена от виковете, старицата трепери като трескава. С несигурни пръсти шари около кръста си, напипва тънката тканица, изтъкана с цветовете на небесна дъга, разпасва я и тканицата пада на земята. Пристегнат дотогава, черният литак се отпуска като роба. Баба Ката се навежда, изува свинските цървули, смъква кафеникавите вълнени чорапи и заиграва около жарта. Играта й по нищо не напомня селските хора. Това са движения, подобни на конвулсии.
Във водата на котела цопват още две зърна, големи като орехи. Старицата ги грабва и ги хвърля в устата си. И веднага след туй, без да прекъсва играта, изкрещява:
– Трупайте въз жарта слама и тръни!
Желанието й е изпълнено незабавно. Лумва огън. Баба ката закръжава около огъня. Конвулсиите на странната игра увличат полите на разпасания литак и той се усуква около гърчавото й тяло. Разплетената коса се мята чак под кръста. Изведнъж старицата възпретва литака и ризата, изхлузва ги през главата и продължава да играе, вече гола. Това въздейства страшно. Призивите „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ сгъстяват въздуха между земята и настръхналия облак. Всички – от невръстното дете до немощния старец, напъват последни сили. Трептят адамови ябълки, брадясали скули се изопват до скъсване, очи, взрени в тъмното чудовище, ще изскочат от орбитите.
Градоносният облак посипва още няколко ледени ореха. Вече не на себе си, баба Ката долавя тупването им повече с подсъзнанието и повелява с несвой глас:
– Съблечете ми първо дете на майкя! С мене под облака голо да играе! Първо дете на майкя ми съблечете!
Най-сетне неумолимият Джерман трябва да се смили! Под облака му щеше да играе голо „първо дете на майкя“. Малко ли е това!
И ето го орела. Откъде е изскочил, никой не успява да разбере, но всички го виждат. Не го забелязват само Орда и старицата – сега те са само ритъм. А орелът величествено рее пред облака и го води. Никой не се съмнява, че сам Джерман се е „претворил“ на орел. „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ експлодира в тежкия задух и стотици зеници се вбиват в дъгите на могъщите му крила.
И чудото става! Едвам прелетял селцето, орелът се спуска ниско и последвалият го облак изсипва като из ръкав целия си бял ужас върху голия крайселски рид Грънчарица. Джерман в последния миг проявява своето божествено великодушие, като опазва и нашите, и чуждите ниви. Грънчарица светва от белота, замирисва на лед и колендро.
Омаломощени до крайност, селяните насядват кой където свари. Деда Димитрия вбожда перуниката в плитките на Абленка. Коста Загарът гръмва с двуцевката от радост. Небето прояснява, сякаш нищо не е било. Далече в синевата му, на изток, мержелее чертичка – отлитащият орел.
Баба Ката като че не вижда победата. Вече съвсем не на себе си, тя все така играе около огъня, който чак сега, разгорял както трябва, догонва най-големите си височини. Всеки мускул по снагата й е трепет. А може би старицата е усетила умиротворяването на бялата стихия, защото доскорошните й конвулсии прерастват в движения, наподобяващи капризната игра на пламъците.
Дали баба Ката сътворява всичко това в момента, или го е поела от далечни баби и прабаби? Все едно – около високия огън вече не играе тяло, а самият човешки дух, изстрелян от дъната на хилядолетията, за да лети към неизвестното, силен в слабостта си, безсмъртен в смъртта.

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Публицистика и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s