Орисници – Петко Тодоров


Едвам на чукаря тинтявата приведе стрък да разсмива свенлива момина сълза, а зад трънката кукуряка подмигна на сгушена теменужка и върлия присмехулко месец подаде рог. Цяло горско присое плахо се смърлуши, докле не излезе от пещера стара вещица да прочете през басма дните му. Тогава доде ред и за него, за превалия късмет месечко, и той пребледня, стъписа се, като че го налетя да се повърне, отдето е дошел. Взеха преднина звездите – срамежливи, спогледат, усмихнат се като току що промомени девойки. Докато блещукат, трептят, виж – премигнали, – полетят чак вдън- земя провалени. Кръсти се, като ги зарне тогази и овчар, и друмник из друма, защото видиш ли да се откъсва звезда – някоя грешна душа отива на онзи свят. Най-добре вещаят и прокобяват орисниците по тях, по звездите. Те беряха китки тази вечер татък въз тилилейско горье, каго една посочи с костелив пръст: на край небото трепна нова звездица – родил се е отрок. Тозчас се емнаха три орисници да дирят люлката му – всяка да го полюшне и ориса. Превалиха падините, хукнаха по реката надолу, там сред ведри клисури се свива селото. Как е всичко задрямало околовръст! Горе на хълма, в сенчестия сумрак на сливака, угледна къщичка се белей и дим като бял стълб се вие из комина. Род е подновен днес и беловласия свекър е заклал курбан на свои и роднини. Вред къщи виси опъната цедилка, а в нея първина момчана рожба, първи сън заспала. – Дай му, боже – спря се запъхтяна над люлката орисница, – ум и сръки. Дай му ширина в душата, цял свят в нея да вмести. И небо, и земя от край до край с ум да обходи. – Дай му – пресече втората, – дай му крепки крила на духа: в миналото да се връща, в бъдещето да прехвръква – над всичко възмогнат да влада и реди… – Нека! – прекъсна трета припряно. – Но едно сал да не може: вън от себе да излезе. В кожата се да се пражи. И на небото да сеща пак земята. Кожата му дори да загние, пропука и се покрие в струпье, в нея да си остане пак и пак ветрове да гони. Сякаш досетил насън, отрока се сепна, разплака. Стара баба се отдели от трапезата, прекръсти го и пак се повърна при гостите да приказва своите разправи. А орисниците вече хукнаха през коминя и отново полетяха през ясната нощ. Под сребърното було на месеца се мъдрят дървесата около кощи. Но ей ветрец полъхна от реката и ниско приведе листа прясната малина, отвъд през сплетени храстье се лъсна златна ябълка – и безмълвно се спотаиха пак, и задрямаха.

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Митология и Фолклор и тагнато, , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s