Вероучение – безплатна промивка на мозъка


Това може да са вашите деца!!!

Това може да са вашите деца!!!

Малко са местата в София, където младежи се събират и обсъждат текста на неделното литургийно четиво, където хора от различни възрасти, доскоро напълно непознати, споделят свои преживявани от пътя си към  вярата и Църквата. Точно такова място е Енорийският център към столичния храм „Покров Богородичен”, който от създаването си до сега, вече близо 14 години, изпълнява мисията си да приобщава хората към Църквата чрез различни дейности. Тук има курсове за деца и възрастни по катехизис, школи по иконопис и църковно пеене и още много други. За периода на съществуването на центъра през него са минали стотици хора, намерили тук утеха и подкрепа да вървят след Бога. За това време свещениците от храма и тези, които им помагат в мисионерско-просветната работа, също изминаха дълъг път в търсене на най-добрите начини за проповед в съвременното общество, сред съвременните хора. 14 години не са малко и през тях в Енорийския център се устави определен начин на работа и подход към хората: с внимание, любов и грижа. 

Предстоятелят на храма свещеноиконом Николай Танев и една от учителките в школите към храма Вера Жекова, разказват за началото на дейността на Енорийския център и сегашното му развитие.

 

– О. Николай, вие сте председател на храма, който освен всичко друго, е известен с дейността на Енорийския си център. Курсовете по катехизис за възрастни в него са едни от първите в страната. В същото време вие прилагате един позабравен подход в катихизирането на възрастни – участието на свещеник в този процес. В учителския екип на всеки от курсовете по катехизис за възрастни участва и по един свещеник от храма. Каква е ролята на духовника?

– Да, така е. Повече от десет години вече аз и моите събратя, заедно с нашите учители-богослови, провеждаме курсове по катехизис за възрастни. Стотици са хората, които са преминали обучение за  основите на вярата тук. Най-хубавото е, че много от тях вече са част от нашата енория. Повече от десет години всеки вторник вечер аз съм в залата на енорийския център с нашите ученици. Дори роднините и близките ми знаят, че във вторник вечер аз съм зает.

В началото ми беше трудно, признавам. Катехизацията в този й вид, в учебна среда, ми беше малко непривична. Ние, свещениците, катехизираме по друг начин – в проповедите, в наставленията, в изповедта, в разговорите след прочетената молитва…. А в учебната зала, пред седналите ученици ми беше малко странно. Но благодарение на моя екип от учители навлязох и в това поприще. Ние работим заедно вече много години и се разбираме от половин дума. Двете ни учителки са старателни и четат много, за да подготвят беседата с учениците. Опитват се да я направят интересна, да накарат хората не само да слушат, но и да участват в процеса на учене. Но учебният материал е едно, а хората понякога търсят и нещо друго – духовен съвет, наставление, мнението на духовник. Понякога на занятието възниква спор и аз съм арбитърът. Хората имат много голямо доверие на свещеника, и това е добре, но пък отговорността е голяма. Свещеникът е гарант за чистотата на преподаваното учение. Той е връзката с храма, с богослужението, с Евхаристията. Защото в края на краищата ние натам водим нашите ученици – към Христос, Когото ще открият в св. Литургия.

Аз се подготвям за всеки час, но не като моите колежки – с четене и писане… Аз се моля в себе си Бог да ме просвети, да бъдем аз и моите помощници, полезни на хората. Да ги водим към Христос, а да не ги вкараме в изкушение…

– Този ангажимент с курса по катехизис не пречи ли на вашето служение?

– Не само, че не ми пречи, но и много ми помага. На заниманията имам възможност да говоря спокойно с тези хора, без да бързам и без те да бързат. Много често разглеждаме теми и въпроси, които след това използвам при подготовката на проповедите си. Виждам от какво се интересуват и от какво се вълнуват хората, за да мога след това от амвона да ги посъветвам. Така семето на проповедта пада в подходяща почва. През миналата година разглеждахме в курса неделните евангелски четива. Аз разбира се, ги познавам много добре, чел съм ги десетки, да не каже, стотици пъти. Но някои от тези евангелски разкази тук, на заниманията по катехизис, ги видях по друг начин, в по-голяма дълбочина. Това ми напомни, че и ние, свещениците, не трябва да мислим, че всичко знаем. Участието ми в този курс ме стимулира да чета повече, да си отговарям на въпроси, които преди не съм си задавал, да се старая да науча повече, за да дам повече и на учениците.

– Практиката показва, че интересът на хората към курсовете не намалява с годините, а напротив. Как мислите, какво кара тези хора вечер след работа да бързат към храма, а не към телевизора в къщи?

Вярно е, че живеем в бездуховни времена, но това не значи, че няма хора, които копнеят за Бога. Но тези хора са малко и затова повечето от тях са много самотни. Идвайки тук те, от една страна, искат да научат повече за вярата, за Бога, за богослужението и Църквата, но от друга, те търсят съмишленици, единоверци, хора, които ги разбират, които имат същите духовни търсения и стремежи. Много често има сред тях такива, които са самотни дори в семействата си: съпругът или съпругата не ги разбира, не иска да ходи на църква, не иска да пости, не разбира защо се причастява… Хората наистина са, както казва Господ, отрудени и обременени, и търсят Иисус Христос, за да ги успокои (Мат. 11:28).

На мен ми е много интересно да наблюдавам как се оформя групата по катехизис в първи курс. Как напълно непознати хора постепенно си стават близки, и в края на обучението са вече приятели, и вечер, след курса, остават в двора на храма и продължават да си говорят – за темата на занятието, за някакви техни преживявания, за други неща, няма значение, важното е, че им е добре да са заедно, че са намерили единомишленици.

– Казвате, че някои от учениците са станали част от енорията. Това отразили се на облика й, или поне вие усещате ли го?

Усещаме го и аз, и моите събратя. Приятно е по време на св. Литургия да виждаш познати лица, на хора, с които се познаваш дълбоко, така както се запознаваме с нашите курсисти. Обикновено курсовете продължават по три години, а някои от учениците ги и повтарят, защото им харесва да идват, да общуват с нас и помежду си. За това време те споделят много неща и ние си ставаме много близки, наистина като братя. Това единство се пренася и в енорийския живот. Хората в църквата се познават, не само по лице и по имена. Знаят много за другия – за неговите проблеми, болки, радости, успехи. Често някои от курсистите си празнуват рождените дни с нас, правим водосвет, молебен за здраве, черпим се. Молитвено подкрепяме някой, който изпитва някаква трудност или болест. Това е енорийският живот – хората да са си като братя, за да могат да се молят заедно. А за да бъдем близки, трябва да се познаваме. Хората се сближават, защото са обединени от една вяра, от едни ценности, от един стремеж за духовно израстване, и се подкрепят. Аз вече не помня каква беше енорията преди. Сега в нея кипи живот постоянно нещо организират, правят. Аз съм много зает, но те винаги ме откриват, за да поискат благословение и съвет за своите начинания.

– Как виждате бъдещето на катехизичната школа към Енорийския център на вашия храм?

Аз не виждам бъдещето, нямам дар на прозорливост… Моля Бога и се надявам тази дейност да не спре, а да продължи да се развива. Не заради мен, или моите събратя, а заради Христовото дело. Да могат хората, които търсят Бога да намерят тук място, в което ще им се дадат насоки, ще бъдат подкрепени, ще бъдат окуражени и ще им се помогне да тръгнат към Христос. А Той е съвсем близо, горе в храма, на св. Литургия.

Тук в разговора се включва и Вера Жекова, която преподава и в школите за деца, и в курсовете за възрастни. 

– Катехизаторската школа в храм Покров Богородичен съществува повече от 10 години. Казвам школа, защото за това време в нея вече се оформи определен тип на работа и подход към курсистите, които са типични, и някои хора идват тук само заради това. Вие откога сте учител в тази катехизаторската школа?

– Да, наистина може да се каже, че в нашия енорийски център се оформи нещо като школа, защото ние подхождаме с уважение към мнението на курсистите, поощряваме диалога, даваме им време да пораснат във вярата, а всеки си има собствен темп на духовно развитие. Много от учениците напоследък споделят, че идват при нас именно заради това.

Аз съм учител по катехизис от 1998 г. Това са вече 14 години. Всичко започна от един курс за въвеждане в основните истини на вярата. Постепенно делото се разрасна – желаещи имаше все повече и повече. Практиката при нас от самото начало е да работим в екип: един свещеник и двама учители-богослови. Мисля, че участието на свещеник в курсовете е ключът към успеха на тези наши занимания. Хората имат желание да разговарят с духовник, но или не знаят към кого да се обърнат, или се притесняват как да зададат въпросите си. Ние им помагаме в това. Оформят се приятелски взаимоотношения, в резултат от споделянето на вярата и опита на всеки в духовното израстване. Всеки търси Бога, а когато видиш, че не си сам се оказва много по-лесно, а и по-мотивиращо. Тези курсове ни дават възможност наистина да бъдем едно в светата Литургия, да разберем какво е да си в единомислие. Ние, учителите, нямаме амбицията да дадем много голям обем знания на курсистите, а по-скоро да ги насочим към това да търсят Бога, да усещат Бога.

 Това означава, че вие сте един от основателите  на тази катехизаторска школа. Как се създава и поддържа такава школа в днешно време, когато всичко се променя бързо, а и интересите на хората са предимно в областта на прагматичното?

– Бих казала, че е лесно, когато търсиш Божията помощ и вървиш по правилния път. Ако нашият ентусиазъм в началото беше продиктуван от егоистични подбуди или търсене на „слава”, това нямаше да се получи. Това, че хората се чувстват при нас уютно и като „у дома”, смятам, че е, защото Бог ни води, а ние трябва да бъдем послушни на Неговата воля. Прагматичното отвсякъде ни обзема и всеки човек иска да избяга от това, търси начин да намери пътища към по-доброто, към по-истинското, към духовното. Идвайки тук, на хората им става интересно, виждат нещо по-различно от ежедневието. Този интерес постепенно започва да прераства в стремеж към Бога. Не всички идват с осъзната вяра, но постепенно я откриват.

 Имайки предвид изминалите години, можете ли да кажете дали се повишава или намалява интересът на хората към вероучението с течение на годините?

– Всъщност интересът винаги е бил голям, но за това малко се говори. По-силни са гласовете, викащи, че хората не се интересуват от вярата. Тези курсове заинтригуват и  мотивират някои от курсистите да учат богословие – в семинарията или Богословските факултети. Имаме вече доста такива случаи и тези хора се оказват много добри студенти, много мотивирани в стремежа си към богословски знания. Въпросът според мен е друг: колко от посещавалите курсовете остават в Църквата и водят активен църковен живот? При нас идват курсисти от цяла София, а някои са и от други градове, така че след завършването им ние не знаем точно какво е станало с някои от тях. Но ако съдя по това, колко много (особено от младите хора) останаха в нашата енория, мисля че доста от тях намериха Бога и се опитват да вървят по пътя на спасението.

 Курсовете по катехизис за възрастни са едни от най-посещаваните. Сега има три различни курса и групите са запълнени. Какви хора ги посещават?

– И в трите групи хората са на различна възраст. От много млади, току-що завършили училище, до по-възрастни и пенсионери. Професиите им са различни, социалното им положение също, но тук стават едно. Тук произходът и професията нямат значение. Всички много скоро се сприятеляват, помагат си, подържат връзки и извън курса.

– Да поговорим и за иконографите, които се обучават в Енорийския център на храма „Покров Богородичен”. Този курс също е много успешен и интересът към него е голям. Според теб какво кара съвременните хора да се интересуват от иконография и дори да започнат да се учат да рисуват икони?

-Водещият мотив при тях е интересът към християнското изкуство, привлича ги мистиката, духовният свят на иконата. Повечето казват, че нещо отвътре ги е карало да започнат да се занимават с иконопис. В последствие разбират, че това е Бог. В началото не всички се интересуват от вярата, но накрая разбират, че без знания за християнството, трудно могат да постигнат нещо в иконографията. Това винаги ме удивява:  промяната, която настъпва в повечето от тях – в началото се интересуват само от рисуването, постепенно, навлизайки във вярата, са привлечени от нея, и когато завършват курса вече са убедени, че иконографията не е просто рисуване, а специфичен израз на нашата вяра

– Голям интерес има и към курса по иконография за деца. В него участват ученици от всички възрасти. Децата сами ли решават да се занимават с рисуването на икони или родителите ги насочват?

– В днешно време е почти невъзможно да накараш децата да правят нещо насила. Първоначално родителите проявяват интерес и насочват чедата си, но след това на малките им харесва и те с голямо желание започват да идват. Дори довеждат и свои приятелчета. Тук, в Енорийския център, в църквата, те се чувстват добре, спокойни, намират приятели, не са притеснени. Няма агресия или напрежение. Децата са съвсем различни в сравнение с тези навън. Постепенно те самите започват да учат своите родители на истините на вярата.

– Това значи, че стига да поиска,  цялото семейство може да е ангажирано в дейностите на Енорийския център. 

– Да, така. Имаме такива случаи, всички членове на семейството да участват в различни курсове. Затова и с радост всички заедно идват в неделя на св. Литургия. Това всъщност е истинският енорийски живот.

източник – Двери.бг
Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Християнство и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

4 отговора към Вероучение – безплатна промивка на мозъка

  1. speederbg каза:

    Правителствата на държавите, но най-вече на нашата, имат полза от промивката на слабите умове. Имат полза слабоумните да вярват, че като живеят мизерно ще живеят охолно в рая. Нарочно пиша „рай“ с малка буква – защото не вярвам в това нещо, в бог или каквото и да друго обожествяване на нещо, за което си има просто научно обяснение. Имат полза ако не всички, то поне точно тази част от населението да обвинява господ за нещастното си мизерно съществуване и да се примирява с положението си.
    За съжаление обаче слабите умове не спират дотам, а се превръщат във фанатици, като по-голямата част от тях са способни да те убият само и само да докажат правотата си и съществуването на господ. Именно заради това, ако някой ден имам деца, ще им забраня всякакъв досег с каквато и да е религия, вкл. и християнското фанатизиране. Извинете, исках да кажа „вероучение“. Не знам за другите читатели на този блог, но аз лично не възнамерявам да отглеждам психичноболни фанатици. Да – психичноболни, защото точно в това се превръщат нормални хора след завършване на курса за промиване на мозъци. Психичноболни бомби със закъснител, способни да те убият, ако не си съгласен с тях за съществуването на боговете.

  2. Nikolova каза:

    Коментартът Ви е идиотски, лишен от смисъл и логика! Да вярваш в Бог, да изучаваш светото писание, да се молиш или да посещаваш църковния храм, не означава да си фанатизиран християнин! И как може да напишете подобна крайност: „Психичноболни бомби със закъснител, способни да те убият, ако не си съгласен с тях за съществуването на боговете.“
    Богове????!!!! За какви богове говорите, може би за езическите символи от античността?! Значи визирате еретиците и идолопоклонците?! Знаете ли колко светци са били измъчвани и убити от езичниците, заради истинността на вярата си? Личи си, че не сте чел/а/ никаква сериозна литература, а бълвате глупости! В християнството се почита един Бог и е застъпен смисълът на триеднинството.; Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.
    Смисълът за Бог не е фанатизъм или изкривена представа на съвремието ни, Бог трябва да се усети в сърцето и ума…Защо трябва да се уязвяват хората по този начин?… Защо смятате, че вярата ни прави слабоумни? Аз мисля, че е точно обратното. Човек се обръща към духовното,мъдростта възвишеното именно чрез вярата.
    Не одобрявам подобни изказвания, които целят да омаловажат духовността у личността на човека, още по-малко да го наричат слабоумен, убиец и фанатик! Има и такива хора, но не смятам ,че може да се генерализира по този груб и неудачен начин. Хората са различни, както са различни и петте пръста на едната ни ръка! Какво лошо има, че някои от нас се интересуват от теология?!
    Албер Айнщайн великия учен физик, казва следното: „Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли.“

  3. speederbg каза:

    Николова, ти тъпа ли си или само се правиш на такава? Повече от ясно е, че като казах „боговете“ имах предвид и християнския бог, и ислямския.
    А това, което Айнщайн бил казал е сарказъм, но явно, че подобно на всеки фанатик ти виждаш (или чуваш) това, което ти се иска и упорито отказваш да приемеш всичко останало.

    • Николова каза:

      Далеч съм от фанатизмма, драги ми смешнико! Първо научи терминологията и значението на думите и тогава пиши глупости! И това, което е казал Айнщайн не е никакъв сарказъм!Сарказмът е единствено в твоята глава с ограничени интелектуални възможности! Дори като студен, великия учен и физик е спорил с професора си и го е попитал: Съществува ли тъмнината и професорът отговорил: „Да, разбира се че съществува!“ Но, Айнщайн му е казал : „Не професоре, тъмнината не съществува, ТЪМНИНАТА Е ПРОСТО ОТСЪСВИЕ НА СВЕТЛИНА. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните и цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Но никой не може да измери тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмно място и да го осветли. Чудили ли сте се – как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Като се измери количеството светлина, нали така? Тъмнината е само понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.“ Никой, никога не е изследвал тъмнината. Но ограниченият човешки ум не може да си обясни, неща които не вижда и затова е по- просто да каже че не съществуват!
      Въздухът съществува ли? Съществува! Ама някой идиот може да каже, че не съществува просто защото не може да го види!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s