ОБИЧТА И РАЗПАДАНЕТО Й В СЪВРЕМЕННОТО ЗАПАДНО ОБЩЕСТВО – Ерих Фром


84478Ако обичта е способност на зрелия, продуктивния творчески характер, трябва да приемем, че тя зависи от влиянието на обществената система върху характера на средния човек в същата система. Що се отнася до съвременното западно общество, необходимо е да изясним дали неговата структура и създаденият от нея дух имат благоприятно влияние за развитието на обичта. Да се постави този въпрос, означава да му се даде отрицателен отговор. Никой обективен наблюдател на нашия западен начин на живот не може да се съмнява, че братската, майчината обич и еротичната любов са сравнително рядко явление и че тяхното място е заето от разни форми на псевдообич, които всъщност са точно толкова форми на разпадането на обичта.

Капиталистическото общество се основава на принципа на политическата свобода, от една страна, и на пазара като регулатор на всички икономически, а оттук и обществени отношения, от друга. Стоковият пазар определя условията за размяна на стоки, трудовият пазар регулира осигуряването и продажбата на работната сила. Полезните неща и полезната човешка енергия, умението на индивида се превръщат в стоки, които се разменят, без да се използва сила~и без измама в пазарни условия. Обувките, колкото полезни и необходими да са те, нямат икономическа стойност (разменна стойност), ако не се търсят на пазара. Човешката енергия и човешкото умение нямат разменна стойност, ако не са търсени при съществуващите на пазара условия. Собственикът на капитал може да наеме работна сила и да й нареди да работи-за печеливши инвестиции на своя капитал. Собственикът на работната сила трябва да се продава на капиталистите при съществуващите пазарни условия, за да не загине от глад. Тази икономическа структура се отразява и в йерархията на ценностите. Капиталът ръководи труда; натрупаните, мъртвите неща са с по-висока стойност в сравнение с труда, с човешката енергия, с онова, което е живо.

Такава е основната структура на капитализма от самото му начало. Макар тя да продължава да бъде типична и за съвременния капитализъм, редица фактори са се променили. Те му придават специфични качества и същевременно оказват дълбоко влияние върху структурата на характера на съвременния човек. При развитието на капитализма ние сме свидетели на непрестанен процес на централизация и концентрация на капитала. Големите предприятия се разрастват все повече, а малките непрекъснато се свиват. Собствениците на вложения капитал в едрите предприятия все повече се откъсват от оперативното ръководство на производствения процес. Стотици хиляди акционери „притежават“ предприятието. Управлението му е в ръцете на мениджърска бюрокрация, която е добре платена, но без права на собственост върху средствата за производство. Тя е повече заинтересована от разширяване на предприятието и увеличаването на собствената си власт, отколкото от максимални печалби. Растящата концентрация на капитала и появата на могъща мениджърска бюрокрация се съпътстват от развитие на синдикално движение. След организиране на работниците в професионални съюзи вече не се налага отделният работник да прави сделки на трудовата борса чрез и за себе си. Той е член на големи синдикати, също така ръководени от могъща бюрокрация, която го представлява пред индустриалните гиганти. За добро или за зло, инициативата в областта на капитала и на труда преминава от индивида в ръцете на бюрократичния апарат. Расте броят на хората, които губят своята независимост и попадат под властта на мениджърите и на големите икономически империи.

Друга важна особеност, произтичаща от концентрацията на капитала и характерна за съвременния капитализъм, се корени в специфичния начин на организация на работата. Огромни централизирани предприятия с рязко очертано разделение на труда водят към организация на работата, при която личността губи своята индивидуалност и се превръща в придатък на машината. Човешкият проблем на съвременния капитализъм може да се формулира по следния начин:

Съвременният капитализъм се нуждае от хора, които си сътрудничат добре в големи колективи, които искат да консумират все повече и повече и чийто вкус е стандартизиран и лесно може да се влияе и предугажда. Съвременният капитал се нуждае от хора, които се чувстват свободни и независими, не са подчинени на някакъв авторитет, принцип или съвест — и въпреки това имат желание да бъдат командвани, да правят онова, което се очаква от тях, да се вместват в социалната машина без сътресения. Хора, които могат да бъдат управлявани без употреба на сила, ръководени без лидер, насочвани без определена цел, с изключение на една: да работят добре, да не спират, да действат, да напредват.

Какъв е резултатът? Съвременният човек е отчужден от себе си, от своите събратя, от природата.[1] Той е превърнат в стока, оценява житейската си енергия като капиталовложение, което трябва да му донесе максимална печалба в рамките на съществуващите пазарни условия. Човешките отношения са предимно отношения между отчуждени един от друг автомати, всеки от които се грижи за сигурността си, не се отделя от стадото, не се различава от него по мисъл, чувство и действие. Докато се стреми да бъде по-близо до останалите, всеки си остава изключително самотен, обзет от дълбоко чувство на несигурност, тревога и вина, което се проявява винаги, щом не може да се преодолее самотата. Нашата цивилизация предлага много палиативи, които помагат на хората нарочно да не съзнават своята изолираност: преди всичко строгата рутина на бюрократизираната механична работа, която помага на хората да не осъзнават фундаменталните си човешки желания, стремежа си към съвършенство и единство. Доколкото рутината сама не успява да се справи с подобна задача, човек преодолява неосъзнатото си отчаяние с обичайната практика на забавленията, с пасивната консумация на звуци и образи, предлагани от развлекателната индустрия, и по-нататък — чрез непрекъснати покупки на нови вещи, и не след дълго — смяната им с други, пак нови. Съвременният човек всъщност е близо до картината, описана от Хъксли в Brave New World: добре нахранен, добре облечен, сексуално задоволен и въпреки това без самия себе си, без каквито и да било други освен съвсем повърхностни контакти със своите събратя, ръководен от лозунга, сбито предаден от Хъксли: „Щом личността може да чувства, около нея се върти светът“, или „Не отлагай за утре развлечението, което можеш да имал днес“, или като връх на всичко: „Днес всеки е щастлив“. Днешното щастие на човека се състои в „уреждане на забавления“. То се свежда до потребителско задоволяване и „вкарване“ на стоки, пейзажи, храна, напитки, цигари, хора, беседи, книги, филми — всичко се консумира, поглъща. Светът представлява огромен обект за нашите апетити — голяма ябълка, голяма бутилка, голяма гръд; ние сме кърмачета, вечно очакващи, надяващи се — и вечно разочаровани. Нашият характер е курдисан да обменя, да получава, да прави разменна търговия и да консумира; всичко, духовните и материалните ценности, стават обект на размяна и на потребление.

Що се отнася до обичта, нещата по необходимост съответстват на този обществен характер на съвременния човек. Автоматите не могат да обичат. Те могат да предлагат „пакет от споразумения“ и да хе надяват на изгодна сделка. Един от най-преобладаващите модели на любовта и особено на брака в тази структура на отчуждението е идеята за „екип“. Безброй статии на тема щастлив брак предлагат идеала на безупречно функциониращия „екип“. Описанието не е много различно от идеята за безупречно функциониращ служител — очаква се той да бъде „разумно самостоятелен“, солидарен, толерантен и същевременно амбициозен и предприемчив. Съветникът по браковете ни препоръчва съпругът да проявява „разбиране“ към съпругата си и да й помага. Да се изказва ласкаво за новата й рокля и за вкусното ястие. Тя от своя страна трябва да се съобразява, когато съпругът се връща в къщи уморен и раздразнен, да го слуша внимателно, ако й говори за проблемите на своя бизнес, да не се ядосва и да проявява разбиране, ако той забрави рождения й ден. Такива взаимоотношения не са нищо друго освен мили обноски между двама души, които остават чужди един за друг през целия си живот, никога не се докосват до „главното взаимоотношение“, но проявяват взаимна любезност и полагат усилия всеки от тях да се чувства по-добре.

В тази концепция за обичта и брака основното ударение пада върху намиране на убежище от иначе непоносимото чувство на самота. Създава се съюз на двама против целия свят и този егоизъм a deux погрешно се приема за близост и обич.

Поставяне на акцента върху „екипния“ дух, взаимната търпимост и т. н. е относително нова тенденция. Тя бе предшествана в годините след Първата световна война от концепция, в която взаимното сексуално задоволяване се приемаше за основа на сполучливи любовни отношения и по-специално — за щастлив брак. Като причина за честите несполучливи бракове се сочеше неуспехът на партньорите да постигнат „сексуален синхрон“, което се дължало на невежество по въпроса за „правилно“ сексуално поведение и оттук — на сексуална непохватност на един от съпрузите. За „лекуване“ на този недостатък и за да се помогне на нещастните партньори, които не умеят да се любят, бяха издадени много книги с указания и съвети за „правилата“ на сексуалното поведение и с косвени или изрични обещания, че ако прочетеното бъде изпълнено, ще последва щастие и любов. Основната идея бе, че любовта е рожба на сексуалното удоволствие и ако двама души усвоят техниката на полово задоволяване, непременно ще се заобичат. Това подхождаше на общата заблуда на времето да се твърди, че съответната техника решава не само проблемите в индустрията, но и всички човешки проблеми. Пренебрегваше се. фактът, че е вярно точно обратното на подобни разбирания.

Любовта не е резултат на адекватно сексуално задоволяване, а сексуалното щастие — дори познаването на тъй наречената сексуална техника — е резултат на любовта. Ако това схващане трябва да се доказва въпреки ежедневните свидетелства, в негова подкрепа могат да се използват изобилните материали, получени от психоанализи. Изследванията на най-честите сексуални проблеми — фригидността у жените и по-слаби или по-силни форми на психична импотентност у мъжете сочат, че причината не е в липсата на знания за правилната техника, а в задръжки, които правят невъзможна каквато и да е любов. Страх от другия пол или ненавист към него са в основата на трудностите, препятстващи дадено лице да се отдаде напълно, да действа спонтанно, да разчита на своя сексуален партньор в непосредствеността и промяната на физическата близост. Ако лице със сексуални задръжки преодолее страха или ненавистта и следователно може да люби, неговите или нейните сексуални проблеми са решени! Иначе само знанията върху сексуалната техника не ще помогнат, колкото и голям да е техният обем.

Докато данните от психоаналитичната терапия разкриват несъстоятелността на твърдението, че познаването на сексуалната технология води до сексуално щастие и до любов, мнението, че взаимното сексуално задоволяване е предпоставка за любовта, получи значителна подкрепа от теориите на Фройд. За него любовта бе предимно сексуално явление. „След като човек открил, че сексуалната (гениталната) любов му създава най-голямо удоволствие дотам, че тя става първообраз на пълноценно щастие, индивидът по необходимост продължил да търси своето щастие по пътя на сексуалните отношения, да превръща гениталния еротизъм в централна цел на живота си.“[2] Братската обич според Фройд е плод на сексуално желание, при което обаче сексуалният инстинкт се преобразува в един нагон със „забранена цел“. „Обичта със забранена цел е била поначало действително наситена с чувствена любов, а в подсъзнанието на човека продължава да е така.“[3] Доколкото се отнася до чувството на сливане, на единение („океаничното чувство“), което е същината на мистичното изживяване и корен на най-интензивно чувство за взаимност с друго лице или колега, то бе обяснено от Фройд като патологичен феномен, като регресивно движение към състоянието на ранния „неограничен нарцисизъм.“[4]

Според Фройд трябва да се направи само една крачка, за да се стигне до извода за обичта като сама по себе си ирационален феномен. За големия психолог не съществуваше разлика между ирационалната любов и любовта като изява на зрялата личност. Той изтъкна в един доклад върху пренасочването на обичта[5], че пренасочената любов не е различна от „нормалното“ явление обич. Влюбването винаги граничи с анормалното, винаги се съпътства от заслепление по отношение на реалността, от натрапчивост и е пренасочване от обектите на обичта през време на детството. Обичта като рационален феномен, като върховно постижение на зрелостта за Фройд не бе предмет на изследване, понеже според него такова нещо в действителност не съществуваше.

Би било грешка обаче да се надценява влиянието на Фройд върху концепцията, че любовта е плод на сексуално привличане или no-скоро че е също като сексуалното задоволяване, отразено в съзнавано чувство. Всъщност причинната връзка върви по обратен път. Идеите на Фройд бяха отчасти повлияни от духа на XIX век. Частично те станаха популярни в преобладаващата обществена атмосфера след Първата световна война. Някои от факторите, които допринесоха за разпространение на популярните и на фройдистките концепции, бяха, на първо място, реакция против строгите нрави на викторианската епоха. Вторият фактор за успеха на теориите на Фройд бе господстващата концепция за човека, основаваща се върху структурата на капитализма. За да се обоснове, че тази обществена система съответства на естествените потребности на човека, трябваше да се покаже, че индивидът по природа е склонен към скъперничество и проникнат от враждебност към другите. Докато икономистите „доказаха“ това с ненаситното желание за икономически облаги, а дарвинистите — с биологичния закон за оцеляване на най-пригодния, Фройд стигна до същия извод с твърдението, че мъжът е под напора на безгранично желание за сексуално покоряване на всички жени и че само натискът на обществото го възпира да действа в този дух. Затова мъжете по необходимост се ревнуват и тази взаимна ревност, както и скъперничеството ще продължат дори след като изчезнат съответните обществени и икономически причини[6].

Най-сетне, Фройд бе силно повлиян в мисленето си от типичния за XIX век материализъм. Приемаше се, че всички умствени феномени имат физиологична основа; Фройд обясняваше любовта, омразата, амбицията, ревността като разнообразни резултати на различните форми на сексуалния инстинкт. Той не съзря, че реалността обхваща целокупното човешко битие, преди всичко в общите за всички хора условия, и, второ, в практическия живот, определящ се от специфичната структура на обществото. (Решителната крачка отвъд този вид материализъм бе направена от Маркс в неговия „исторически материализъм“, според който ключът към човешката същност-е не в организма или в инстинкта — като потребности от храна или от собственост, а в цялостния жизнен процес на човека, в неговата „житейска практика“.) Според Фройд пълното и безпрепятствено задоволяване на всички инстинктивни желания осигурява душевно здраве и щастие. Очевидните клинични факти обаче сочат, че мъжете (а също и жените), които посвещават целия си живот на невъздържано сексуално задоволяване, не постигат щастие и много често страдат от сериозни невротични противоречия и симптоми. Пълното задоволяване на всички инстинктивни нужди не само че не е основа за щастието, но дори не гарантира нормална психика. Голямата популярност на възгледите на Фройд след Първата световна война се дължи на промените, настъпили в природата на капитализма, на изместването на акцента от спестяване към изразходване, от чувството на неудовлетворение като средство за икономически успех към потреблението като база на непрестанно разширяващия се пазар и като основно средство за задоволяване на напористата автоматизирана личност. Главната тенденция стана задоволяването без никакво отлагане на всяко желание в областта на секса и на материалното потребление.

Любопитно е да сравним концепциите на Фройд, съответстващи на все още устойчивия капитализъм в началото на нашия век, с теоретичните схващания на един от блестящите съвременни психоаналитици — покойния X. С. Съливан. В неговата система, за разлика от доктрината на Фройд, е прокарано строго разграничение между сексуалността и любовта.

Какво означават според Съливан любовта и интимността? „Интимността е ситуация с участието на двама души, която създава възможност за утвърждаване на всички елементи на човешкото достойнство. Утвърждаването на личното достойнство изисква такъв тип отношения, които наричам сътрудничество и имам предвид ясно формулираното приспособяване на поведението на едното към ясно изразените нужди на другото лице в стремеж към идентично, т.е. все по-пълноценно взаимно задоволяване, и в поддържане на все по-малко различаващи се мерки за доверие.“[7] Ако изчистим казаното от Съливан от неговия някак си специализиран език, същината на любовта може да се види в ситуацията, при която двама души мислят: „Ние играем по правилата на играта, за да запазим нашия престиж и чувството на превъзходство и достойнство.“[8]

Докато концепцията на Фройд се отнася до бащински формиралата се личност на мъжа в духа на капитализма от XIX век, Съливан прави характеристика на отчуждената, пазарна личност на XX век. Тя отразява „егоизма a deux“ на двама души, обединили се около общите си интереси и застанали един до друг срещу враждебния, чужд свят. Фактически дефиницията за интимност е по принцип приложима към чувството на екип, в който всеки „приспособява поведението си към ясно изразените нужди на другото лице при преследване на общи цели“. (Прави впечатление, че тук Съливан говори за ясно изразени нужди, макар да е всеизвестно, че любовта означава реакция към неизразените потребности между двама души.)

Любовта като взаимно сексуално задоволяване и любовта като „работа в екип“ и като убежище от самотата са двете „нормални“ форми на разпадащата се любов в съвременното западно общество — социално моделираната патология на любовта. Има най-различни форми на патологията на любовта, които водят до съзнавани страдания и се приемат от психиатрите, а също и от растящ брой обикновени хора като неврози. Някои от тях представяме накратко в следващите примери. Основното условие за невротична любов е единият или двамата „любовници“ да са запазили привързаността си към съответния родител и да пренасят към обичаното лице вече като възрастни чувствата, очакванията и страха, свързани с бащата или майката от едно време. Двамата любовници никога не са се откъсвали от модела на детска привързаност и го прилагат към емоционалните си желания в своята зрялост. Такива хора в емоционално отношение са си останали на две, на пет или на дванадесет години, макар интелектуално и обществено да се намират на съответното хронологично равнище. При по-тежки случаи емоционалната незрялост води до смущения в социалното поведение на съответното лице. Иначе противоречието се ограничава до сферата на интимните лични взаимоотношения.

Във връзка с предшестващите ни разсъждения върху майчин и бащин тип личност доста разпространена форма на невротични любовни отношения в наши дни са мъжете, които в емоционалното си развитие са останали на равнището на детската си привързаност към майката. Някои от тях сякаш още не са отбити от майка си. Те продължават да се чувстват като деца — търсят нейната обич, топлина, грижа и възхищение; тези синове се нуждаят от безусловната обич на майка си, обич, за която нямат друг мотив, освен че се нуждаят от нея, че са майчини синове, че са безпомощни. Подобни хора често са твърде нежни и чаровни, ако се опитват да склонят някоя жена да ги обикне, а дори и след като са постигнали това. Отношението им с жената обаче (както всъщност с всички други хора) е повърхностно и безотговорно. Целта им е да бъдат обичани, а не да обичат. Обикновено такива мъже се отличават с доста голяма суетност, с малко или много прикрити грандомански идеи. Ако са намерили подходящата жена, те се чувстват сигурни, светът е в краката им, могат да проявяват голяма нежност и чар и затова често са притворни. След известно време обаче, щом жената вече престане да се съобразява с техните фантастични приумици, започват конфликти и сръдни. Ако тя не се възхищава непрекъснато на такъв мъж, ако претендира да живее свой собствен живот, ако самата иска да бъде обичана и закриляна, а в екстремни случаи ако не е склонна да му прости за увлечения по други жени (или дори когато се отнася с интерес и възхищение към тях), той се чувства дълбоко засегнат и разочарован и обикновено мотивира това си чувство с мисълта, че жената „не го обича, проявява егоизъм и деспотичност“. Всеки неин пропуск в очакваното отношение на любяща майка към чудесното си момче той тълкува като доказателство за липса на любов. Мъже от този тип обикновено смесват привързаността си и желанието да бъдат приятни, с истинската любов и това ги кара да мислят, че са онеправдани от страна на жената; въобразяват си, че са всеотдайни в обичта си, и отправят тежки обвинения към своята партньорка.

В редки случаи такива майчини синове могат да. живеят без сериозни смущения. Ако всъщност майка му го е „обичала“ по особен начин на свръхпокровителство (може би деспотично, но не деструктивно), ако той се омъжи за съпруга от подобен „майчин“ тип, ако заложбите и дарованията му позволяват да използва своя чар и да предизвиква възхищение от страна на другите (както понякога става с преуспели политици), той е „добре приспособен“ в обществено отношение, без дори да е стигнал до по-високо равнище на зрялост. При по-неблагоприятни условия — и това са по-честите случаи — любовният му живот, ако не общественият, ще бъде истинско разочарование; когато такъв тип личност бъде оставена да живее самостоятелно, тя предизвиква конфликти и нерядко изживява силни тревоги и депресии.

При още по-тежки форми на патология фиксирането в майката е в по-дълбока степен и по-ирационално На такова равнище желанието не е, образно казано, той да се върне във верните обятия на майка си, нито да се докосне до кърмящата й гръд, а да се прибере в нейната всеприемаща и всеунищожаваща утроба. Ако природата на нормалното състояние е утробата да му отеснее и да излезе навън, природата на тежкото психическо заболяване е да го тегли към утробата, да бъде всмукан от— нея — и по този начин да се отдалечи от житейската реалност. Подобен род фиксация обикновено е свързан с майки, които се отнасят към децата си по такъв поглъщащо-унищожителен начин. Понякога в името на обичта, понякога — на дълга, те искат да държат детето, младежа, мъжа до себе си; той не би трябвало да има възможност да диша без нея; не би трябвало да обича, освен на повърхностно, сексуално равнище — подценявайки всички други жени; не би трябвало да е свободен и самостоятелен, а да живее винаги-като инвалид или престъпник.

Това деструктивно, всепоглъщащо схващане за майката е негативният аспект на нейната роля. Тя може да дава живот, може и да го отнема. Майката е тази, която възражда и която разрушава. Тя може да прави чудеса от обич и никой друг не е в състояние да оскърбява по-дълбоко от нея. В религиозните образи (като индуистката богиня Кали) и в символиката на съновиденията често намират отражение тези две противоположни страни на майчината същност.

Различни форми на невротична патология намираме в случаите, свързани е привързаност към бащата.

Подобен е случаят с момче, чиято майка е студена и равнодушна, а баща му (отчасти поради безучастността на майката) отдава цялата си нежност и внимание на своя син. Когато е доволен от неговото поведение, го хвали, дава му подаръци, проявява нежност. Когато момчето не го слуша, той се отдръпва или му се кара. Синът се радва на нежност единствено от страна на бащата и робски се привързва към него. Главната цел в живота му е да доставя радост на баща си и щом успее, изпитва щастие, сигурност и удоволствие. Ако обаче допусне грешка и не сполучи да зарадва баща си, духът му пада, чувства се изоставен, лишен от обич. В по-късни стадии на живота си такъв син ще търси човек, в когото да вижда свой баща и към когото да се привърже по същия начин. Така целият му живот преминава в поредица от подеми и спадове в зависимост от това, дали е успял да заслужи бащината похвала. Подобни хора по-често преуспяват в своята кариера. Те са съвестни, надеждни, усърдни, при условие че избраният от тях „заместник“ на баща им съумее да ги предразположи. В отношенията си към жените обаче те се държат настрана и проявяват безразличие. За тях жената не е от особено значение и към нея проявяват едва доловимо презрение, често прикривано под бащината грижа за малката дъщеря. Първоначално такива мъже могат да направят впечатление на жената с мъжествеността си, но впоследствие все повече я отблъскват, когато, вече като съпруга на такъв мъж, тя разбере, че за него е обречена да играе второстепенна роля в сравнение с винаги предпочитания от съпруга човек, заел мястото на баща му. Изключение прави жената от бащиния тип — тя е щастлива със съпруг, който се отнася към нея като към капризна дъщеря.

По-сложно е невротичното смущение в любовта, основаващо се на друг вид отношение, при което родителите не се обича, но се въздържат от спречквания и не проявяват външно своето недоволство един от друг. Съществуващата между тях дистанция е пречка за спонтанността на отношението им към децата. Например малката им дъщеря ще чувства атмосфера на „коректност“, която изключва по-близък контакт с бащата или с майката, а това озадачава и смущава детето. То никога не знае със сигурност какво чувстват или мислят родители!е му, в семейната атмосфера винаги съществува някакъв елемент на неизвестност и на тайнственост. В резултат на всичко това момичето се затваря в собствения си свят, отдалечава се от своите родители, а по-късно запазва същата дистанция в любовните си отношения.

Това отдръпване води и до засилена тревога, до чувство за липса на опора в живота и често до развитие на мазохистични тенденции като единствен начин за изживяване на силни моменти. Подобни жени често предпочитат съпругът им да прави сцени и да крещи, вместо да има по-нормално и смислено поведение, тъй като по този начин ще падне от рамената им товарът от напрежението и страха. Нерядко те несъзнателно предизвикват подобно поведение с оглед да турят край на мъчителното напрежение, свързано с емоционалния неутралитет.

Ето и други често срещани форми на ирационална любов, без да се впускаме в анализ на специфичните фактори от периода на детството, залегнали в основата на тези форми:

Псевдолюбов, която се среща често и се изживява (и още по-често се описва в романите и се представя във филмите) като „велика любов“, е идолопоклонническата любов. Ако едно лице не е достигнало равнището на чувството за идентичност на Аз-а, произтичащо от творческото разкриване на собствените възможности, то се стреми да „боготвори“ любимия човек. То се отчуждава от собствените си градивни сили и ги проектира върху любимия, обожествяван като summum bonum — носител на цялата любов, на цялата светлина, на пълното блаженство. В този процес обичащият се лишава от цялото си чувство за мощ и вместо да открие себе си, губи собствената си личност в обожаване на любимата си. Тъй като обикновено никой не може за дълго време да оправдае очакванията на своя идолопоклонник, неизбежно настъпва разочарование, за компенсация се търси нов идол и понякога това продължава в безконечен кръг. Характерно за този вид идолопоклонническа любов е интензивността и внезапността на любовното изживяване. Тя често се описва като истинска, голяма любов, често се представя като пример на силната и дълбоката любов. Всъщност тя само илюстрира неудовлетворението и отчаянието на идолопоклонника. Излишно е да споменавам, че нерядко двама души изпадат във взаимно идолопоклонничество, което понякога, в екстремни случаи, представлява типична картина на iolie a deux.

Друга форма на псевдолюбов е тъй наречената „сантиментална любов“. Нейната същност се крие във факта, че любовта се изживява единствено във въображението, а не в непосредственото конкретно отношение към другото реално лице. Най-разпространената форма на този вид любов е опосреденото любовно удовлетворение от гледане на любовни игрални филми, четене на любовни разкази и слушане на любовни песни. Всички неизпълнени желания за любов, за единение и близост намират удовлетворение в „консумирането“ на подобни творения. Един мъж и една жена, които в отношението си към своя партньор изобщо не са в състояние да проникнат през стената на отчуждението, трогнати до сълзи се вживяват в любовната история, която наблюдават на сцената. Много двойки изживяват чувството на любов — не един към друг, а заедно — единствено като зрители на „любовта“, представена на киноекрана. Доколкото любовта е мечта, те могат да участват в мечтанието; щом това чувство се приземява до реалните отношения между двете конкретни личности, те изпадат в парализа.

Друг вариант на сантименталната любов е откъсването й от времето. Една двойка може дълбоко да се вълнува от спомените за своята любов в миналото или от илюзиите за своята бъдеща любов. Колко сгодени или новобрачни двойки мечтаят за блаженството на любовта си в бъдеще, макар в същия момент вече да започват да чувстват отегчение един от друг! Тази тенденция съвпада с характерната позиция за съвременния човек. Той живее в миналото или в бъдещето, а не в настоящето. Спомня си с умиление за детството си или за майка си или крои големи планове за бъдещето. Дали се изживява косвено с въображаемо участие в привидни роли на други или се измества в миналото и бъдещето, тази отвлечена и отчуждена форма на любов служи като опиат, облекчаващ болката от реалността, самотата и изолираността.

Друга форма на невротичната любов се основава на проектиращи механизми с оглед заобикаляне собствените проблеми посредством загриженост за недостатъците и слабостите на „обичаното“ лице. В това отношение индивидите постъпват почти по същия начин, както групите, нациите и религиозните общности. Те съзират най-дребните слабости на другите хора, а продължават да си живеят блажено, отминавайки собствените си недостатъци, винаги готови да обвиняват или да критикуват другите хора. Ако и двамата влюбени имат същото поведение, както обикновено се случва, любовта се превръща в отношение на несъзнавано взаимно приписване на собствените си чувства към партньора. Ако аз съм тираничен, нерешителен или алчен, обвинявам за това моя партньор и в зависимост от собствения си характер искам или да го „излекувам“, или да го накажа. Другият партньор прави същото — и двамата успяват да забравят за своите проблеми и естествено не предприемат никакви стъпки да си помогнат в собственото развитие.

Друга форма на подобно невротично състояние е да приписваш на децата собствените си проблеми. Това често става при силното желание да имаш деца. То се предопределя от стремежа да им се приписват проблемите на родителя. Когато почувства, че не е постигнал желаната цел на живота си, той се опитва да я реализира чрез тях. Намерението му обаче неизбежно пропада, а заедно с това проваля и децата си. Първото — защото проблемът за целта на живота може да бъде решен само лично, а не чрез пълномощник, а второто — понеже поначало не притежава необходимите качества да ръководи децата в собствените им търсения на правилния отговор. Те служат за обект на подобни намерения от страна на родителя, когато се стигне и до разтрогване на един несполучлив брак. В такава ситуация основният спор между родителите е, че те не могат да се разделят, защото не бива да лишават децата от благословията на семейното огнище. Задълбочените изследвания обаче сочат, че атмосферата на напрежение и на конфликти в „семейното огнище“ е по-вредна за децата, отколкото категоричната крачка към развод, която им дава поне един урок — че човек може да тури край на непоносимото състояние с помощта на едно смело решение.

Тук е необходимо да споменем една често допускана грешка — илюзията, че любов задължително означава отсъствие на конфликт. Хората мислят, че любовта не бива да се засенчва от никакви спречквания, както не бива да се допуща никога болка и тъга. Те намират сериозно основание във факта, че борбата край тях сякаш е непрестанна поредица от деструктивни промени, които не носят нищо добро на нито един от участниците. Причината обаче се крие в това, че „конфликтите“ на повечето хора всъщност са опити да се избягнат реалните конфликти. Те се дължат на несъгласие по незначителни или по странични въпроси, които по природата си не помагат за изясняване или за решаване на проблема. Реалните конфликти между родителите, които не служат за прикритие или за несъзнавано приписване на собствените им чувства на децата, а съществуват в дълбоката вътрешна реалност на майката и бащата, не са деструктивни. Те водят до изясняване, обуславят един катарзис, от който и двамата излизат с по-голяма сила и с повече знания един за друг. Това ни навежда на мисълта да подчертаем нещо, което споменахме преди.

Любовта е възможна само ако две лица общуват помежду си от центъра на своето същество, а оттук — ако всеки от двамата изживява себе си от центъра на своята личност. Човешката реалност е само в това „централно изживяване“, само тук е жизнеността, само тук е основата на любовта. Такава любов е непрестанно предизвикателство, не кът за отдих, а движение, растеж, труд на двамата заедно. Дори хармонията или конфликтът, радостта или тъгата имат вторично значение по отношение на фундаменталния факт, че двамата са свързани от дълбоката същност на своята личност, че са едно цяло, когато са единни в душите си, а не когато се отдалечават един от друг. Има само едно доказателство за истинската любов — дълбочината на взаимността, жизнеността и силата от страна на всеки от партньорите.

Автоматите не могат да се обичат помежду си, както не могат да обичат и Бога. Разрушаването на обичта към Бога достигна същите пропорции, както и разпадането на обичта към човека. Този факт е в крещящо противоречие с мисълта, че в нашия век сме свидетели на религиозно възраждане. Нищо друго не може да бъде тъй далеч от истината. Очевидно е (с малки изключения) движението назад към идолопоклонническата концепция за Бога и към преобразяване на обичта към Бога в отношение от страна на една чужда за Него структура на човешкия характер. Не е трудно всеки да разбере това връщане към идолопоклонническата концепция за Бога. Хората са разтревожени, нямат принципи и вяра, нямат цел в живота, освен да се движат напред. Затова продължават да бъдат деца, а когато им е нужна помощ, да разчитат на баща си или на майка си.

Вярно е, че в религиозните общества, например през Средновековието, за обикновения човек Бог бе бащата или майката, готови винаги да помогнат. Същевременно обаче индивидът възприемаше Бог съвсем сериозно, в смисъл че неизменната цел на живота му бе да съблюдава принципите, възвестени от Бога, да превърне „спасението“ във върховна цел, на която да подчинява всички други свои дейности. Днес изобщо не може да се говори за такова отношение. Ежедневието ни е рязко разграничено от религиозните ценности. То е посветено на борба за материални удобства и за успех на пазара на личностите. Нашите светски усилия се полагат на принципа на равнодушието и егоизма (често назовавай „индивидуализъм“ или „лична инициатива“). Човекът от истинските религиозни общности може да се сравни с осемгодишно дете, което се нуждае от баща и започва да прилага в живота указанията и принципите му. Съвременният човек е по-скоро като тригодишно дете, което плаче за баща си, когато му е нужен, но иначе е съвсем доволно и без него, стига да може да си играе.

В този смисъл при инфантилната зависимост от един антропоморфен образ на Бога, без преминаване към живот, основаващ се на Божиите принципи, ние сме по-близо до първобитно идолопоклонническо племе, отколкото до Средновековието. От друга гледна точка нашето отношение към религията разкрива нови черти, характерни — само за съвременното западно капиталистическо общество. Можем да се върнем към някои наши становища, изразени в една от предходните глави на книгата. Съвременният човек се е превърнал в стока — за него жизнената енергия е инвестиция, с която трябва да постигне по-голяма печалба в зависимост от своето състояние и положението на пазара на личностите. Главната му цел е изгодна размяна на своите умения, знания и на собствената си личност, на своя „личностен пакет“ с други хора, които имат същите намерения на основата на честността и на печалбата. В живота няма друга цел освен движението, няма друг принцип освен честната размяна, няма друго удоволствие освен консумацията.

При тези условия какво може да означава концепцията за Бог? Тя е преобразена от първоначалния си религиозен смисъл в нещо друго, подхождащо на отчужденото общество на сполуката. В започналото напоследък религиозно възраждане вярата в Бога се превръща в психологическо средство за по-голяма пригодност на съвременника към конкурентната борба.

Религията се съюзява с автосугестията и психотерапията, за да подпомогне човека в деловото му ежедневие. През двадесетте години още не призоваваха Бог за „усъвършенстване на собствената личност“. Бестселърът на 1938 година — книгата на Дейл Карнеги „Как да спечелим приятели и да имаме влияние върху хората“ — не премина чисто светските граници. Ролята на книгата му по онова време може да се сравни с най-големия бестселър: „Силата на позитивното мислене“ от преподобния Н. В. Пийл. В неговия религиозен труд изобщо не се поставя под въпрос дали нашата основна грижа за сполука сама по себе си е съобразена с духа на монотеистичната религия. Напротив — тази върховна цел изобщо не буди съмнение, но вярата в Бог и молитвата се препоръчват като средства за укрепване способностите на личността в стремежа й към успех. Също както съвременните психиатри препоръчват хубаво настроение на продавачите, за да привличат повече клиенти, някои свещенослужители препоръчват обичта към Бога за осигуряване на по-големи житейски успехи. „Направете Бога ваш партньор“ означава по-скоро да направиш Бог свой партньор в бизнеса, отколкото да станеш едно с него в обичта, справедливостта и истината. Както братската обич бе подменена от безличната честност, Бог бе превърнат в далечен генерален директор на Вселена инкорпорейтид. Вие знаете, че той е там, че е водещ програмата на представлението (макар че то вероятно би протичало и без негова намеса), никога не го виждате, но признавате ръководството му, ако „изпълнявате вашата роля“.

Advertisements

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Философия и тагнато, , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s