Абсурдните стени – Албер Камю


383467084Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица. Същността му, в неговата отчайваща голота, в неговата бледа светлина, е неуловима. Но със самото си съществуване тази трудност предизвиква размисъл. Навярно е истина, че човекът остава за нас непознаваем, че в него винаги има нещо упорито, което ни убягва. Но практически аз познавам хората и ги разпознавам по тяхното поведение, по съвкупността от техните прояви, по последиците, които поражда тяхното преминаване през живота. Освен това аз мога практически да изкажа, практически да определя, да слея в едно, в разумен ред последиците от тези ирационални чувства, неподлежащи на анализ, да уловя и отбележа всичките им страни, да начертая картата на тяхната вселена. Сигурно е, че от повърхностното стократно наблюдаване на един и същи актьор няма да опозная личността му по-добре. И все пак, ако обединя героите, които той е превъплътил, и ако кажа, че го познавам малко повече при стотния проследен образ, навярно в това ще има частица истина. Защото този привиден парадокс е също така и притча. В него има поука. Тя гласи, че човек се разкрива с играта си също така добре, както и с искрените си пориви. Така е, ако се спуснем по-надолу из чувствата, стаени в сърцето, но частично издавани от действията, които предизвикват, и състоянията на духа, които предполагат. Ясно е, че тук давам дефиниция на един метод. Ясно е обаче също, че това е метод за анализ, а не за познание. Защото методите водят до метафизика, те неволно издават предварително заключения, за които твърдят, че са още неизведени. Затова можем да открием последните страници на една книга още в първите. Кръгът е неизбежен. Дефинираният тук метод е ръководен от усещането, че не е възможно да съществува истинско познание. Само признаците могат да бъдат изброени и условията — почувствувани.

Всички велики прояви и всички велики мисли имат незначителен подтик. Великите творби се раждат често на завоя на някоя улица или на прага на някой ресторант. Така е и с безсмислието. Абсурдният свят повече от всеки друг доказва благородството си с това жалко раждане. В някои случаи човек може да се преструва, като отговаря „нищо“ на въпроса, какво е естеството на мислите му. Близките му добре знаят това. Но ако този отговор е искрен, ако той отразява онова странно душевно състояние, при което опустошението става красноречиво, при което веригата на всекидневните действия е разкъсана и сърцето напразно търси свързващата брънка, тогава той е първият знак на безсмислието.

Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. „Започва“ — това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се достига до последицата: самоубийство или възстановяване. Умората съдържа в себе си нещо противно. От това заключавам, че тя си струва вниманието. Защото всичко започва от съзнанието и получава значение чрез него. В тези забележки няма нищо оригинално. Но те съдържат очевидност. В момента те са достатъчни за повърхностни познания върху произхода на абсурда. Обикновената „грижа“ стои в началото на всичко.

Времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот. Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем. Ние живеем чрез бъдещето: „утре“, „по-късно“, „когато си създадеш положение“, „с годините ще разбереш“. Тези несвързани разсъждения са възхитителни — нали в края на краищата трябва да умрем. Но идва ден, когато човек установява или казва, че е на тридесет години. Така той потвърждава своята младост. Но с това се помества във времето. Заема своето място в него. Разбира, че е достигнал до определена точка на една крива, и с това признава, че е длъжен да я измине. Той принадлежи на времето и сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг. Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него е трябвало да го отхвърля. В този, бунт на плътта се състои абсурдът[1].

Една степен по-долу и идва необичайното — забелязваш, че светът е „плътен“, прозираш до каква степен един камък ни е чужд, неясен, с каква убедителност природата, околната среда може да ни опровергае. В основата на всичко прекрасно се таи нещо нечовешко и хълмовете, нежното небе, очертанията на дърветата в същата минута изгубват измамния смисъл, който сме им придавали, и вече стават по-далечни от загубен рай. Първичната враждебност на света през хилядолетията отново се доближава към нас. Само секунда и ние вече не го разбираме, защото векове наред сме разбирали единствено фигурите и рисунките, които сами предварително сме очертавали в него, защото сега вече силите ни не стигат да поддържаме тази измама. Светът ни убягва, защото отново става такъв, какъвто е. Декорите му, преобразени от навика, стават отново това, което са. Те се отдалечават от нас. Също както в някои дни зад близкото лице на една жена откриваме чужденка на мястото на тази, която сме обичали месеци или години, и дори може да пожелаем онова, което внезапно ни прави толкова самотни. Но мигът още не е дошъл. Да отбележим едно: в тази плътност, в тази необичайност на света се състои абсурдът.

От момента, в който е разпознато, безсмислието се превръща в най-разкъсващата от всички страсти. Големият въпрос е да узнаеш дали можеш да живееш със своите страсти, да узнаеш дали можеш да приемеш техния фундаментален закон — да изгарят сърцето и същевременно да го опияняват. Но ние все пак не поставяме още този въпрос. Той е в центъра на опита. Ще дойде време да се върнем към него. Нека по-скоро опознаем темите и поривите, родени в пустинята. Достатъчно ще бъде да ги изброим. Те също днес са познати на всички. Винаги е имало хора, които са защищавали правата на ирационалното. Традицията на унижаваната мисъл, ако бихме могли така да се изразим, никога не е отмирала. Рационализмът е критикуван толкова много, че това сякаш вече не е необходимо. И все пак в нашето време се раждат отново тези парадоксални системи, които успяват да накарат разума да се колебае, като че изобщо някога е вървял напред. Но това не е толкова доказателство за ползата от разума, колкото за жизнеността на неговите надежди. В исторически аспект това постоянство на две поведения показва ясно основната страст на човека, разкъсван от своя порив към единство и ясното съзнание за обграждащите го стени.

Но може би никога в никое време нападките срещу разума не са били тъй силни, както в нашето. След мощния вик на Заратустра: „Случайност — това е благородната родоначалница на света. Аз я върнах на всички предмети с думите, че няма вечна воля, която да се разпорежда с тях“, след смъртоносната болест на Киркегор, „болката, водеща до смъртта, след която няма нищо“, знаменателните и мъчителни теми на абсурдната мисъл идват една след друга. Или поне — и тази отсенка е основна — темите на ирационалната и религиозна мисъл. От Ясперс до Хайдегер, от Киркегор до Шестов, от феноменолозите до Шелер, и в логичен и духовен план цял род умове, близки по своя стремеж, противници по своите методи и цели, настървено се нахвърляха да преградят царствения път на разума и да открият отново правите пътища към истината. Тук разсъждавам за познати и изживени истини. Каквито и да бъдат или са били техните амбиции, всички са тръгнали от този неотразим свят, където господствуват противоречието, антиномията, тревогата или безсилието. И общото за тях са именно темите, които изведохме дотук. За тях също трябва да се каже, че най-важното са заключенията, които могат да се извлекат от тези открития. Това е толкова важно, че трябва да ги разгледаме отделно. Но засега става дума само за техните открития и за техните начални опити. Става дума само да се установи тяхната взаимовръзка. Ако би било самомнително да желаем да разискваме техните философии, възможно и достатъчно е във всеки случай да накараме да се почувствува общата им атмосфера.

Хайдегер разглежда хладнокръвно човешката участ и заявява, че това съществуване е унижено. Единствената реалност е „грижата“ във всички измерения на съществото. За човека, изгубен в света и неговите развлечения, тази грижа е бегъл, призрачен страх. Но щом този страх се самоосъзнае, той се превръща в тревога, постоянна атмосфера на прозорливия човек, „в която съществуването се преоткрива“. Този професор по философия пише, без да трепне, и то с най-абстрактния език на света, че „стесненият и ограничен характер на човешкото съществуване е по-първичен от самия човек“. Той проявява интерес към Кант, но само за да открие ограничения характер на неговия „чист разум“. Само за да завърши своя анализ със заключението, че „светът не може да предложи нищо на разтревожения човек“. Тази грижа му се струва надминала до такава степен категориите на разсъдъка, че мисли само за нея и приказва само за нея. Той изброява нейните форми: скука, която обикновеният човек се мъчи да изличи в себе си, да я задуши; ужас, когато духът съзира смъртта. Той също така не отделя съзнанието от абсурда. Съзнанието за смъртта призовава грижата и „съществуването се самопризовава с посредничеството на съзнанието“. То е самият глас на тревогата и то заклина съществуването „да се върне само към гибелта си в анонимното Безличие“. Според него не бива да се спи, трябва да се бди до пълно изхабяване. Той остава в този абсурден свят и изтъква преходния му характер. Той търси своя път сред развалините.

Ясперс губи вяра във всякаква онтология, защото счита, че ние сме загубили „простотата“.

Шестов от своя страна във възхитителното еднообразие на своите творби, клонейки непрекъснато към същите истини, доказва безспир, че и най-сбитата система, и най-универсалният рационализъм опира винаги накрая до ирационалното в човешката мисъл. Нито една от ироничните очевидности, нито едно от смешните противоречия, които обезценяват разума, не му убягва. Едно-единствено нещо го занимава — изключението независимо от това, дали се отнася до сърцето, или до ума. През опитите на Достоевски с осъдения на смърт, през гневните пътища на ницшеанския дух, през проклятията на Хамлет или горчивата аристократичност на Ибсен той открива, осветлява и превъзнася човешкия бунт срещу невъзвратимото. Отрича смисъла на мисълта, насочва своите стъпки по-решително чак в средата на безцветната пустиня, където всички истини са се превърнали в камъни.

Най-заразителен от всички е Киркегор, който поне в част от своето съществуване успява не само да открие абсурда, но и да го изживее. Човекът, написал: „Най-истинското безмълвие не е, когато мълчиш, а когато говориш“, се уверява в началото, че никоя истина не е абсолютна и не може да направи задоволително едно съществуване, невъзможно само по себе си. Като същински Дон Жуан на познанието, той играе с безчислени псевдоними и противоречия, написва „Поучителни беседи“ и едновременно с това едно ръководство по циничен спиритуализъм като „Дневникът на един прелъстител“. Отказва се от утешенията, от морала, от удобните принципи. Не се опитва да смекчи болката от оня трън, който усеща в сърцето си. Напротив, той я изостря с безнадеждната радост на един щастлив разпнат, изгражда къс по къс с проницателност, с отрицание и присмех категорията демоничност. В този едновременно нежен и ухилен образ, в тези танцови стъпки, последвани от вик, изтръгнал се издън душа, се съдържа абсурдният разум, борещ се с надхвърлящата възможностите му действителност. И духовното лутане, което води Киркегор до любимите му скандали, също започва в хаоса на опит, лишен от своите декори и върнат към своята първична непоследователност.

About tangrabg

Българи! Воини! Наследници на древен род. Един Тангра! Един Кан! И един Народ!
Публикувано на Философия и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s